Том Перротта - Останалите

„За всичко си има първи път“, ѝ беше казала Ейми.

„Освен когато няма“, бе отвърнала Джил.

Но сега се зачуди, като си припомни начина, по който Скот я гледаше, разочарованието в очите му, когато тя му каза, че обича да върви, и дори хихикането му на тъпата ѝ шега за Джеки Чан, което означаваше, че е или много надрусан, или много предразположен към нея, или и двете.

„Можем да купонясваме заедно — беше казал. — Четиримата.“

„Може би можем“, помисли си тя.

Джил чу свиренето на приближаващия влак, докато вървеше по паркинга на „Стелар Транспорт“, място на голямо струпване от жълти автобуси, достатъчни да евакуират целия град. Изглеждаха неземни през нощта, редица след редица прегърбени чудовища, чиито предници се взираха право напред, полк от идентични глупави лица. Тя се забърза край тях, а очите ѝ се стрелкаха наляво и надясно по тъмните алеи, които ги отделяха.

Свиренето се разнесе отново, последвано от дрънченето на алармената камбана и неочаквания звук от изместен въздух, когато двуетажният ежедневен влак профуча на изток — забързана стена от матова стомана и блестящо стъкло. За няколко оглушителни секунди в целия свят нямаше нищо друго, а после влакът отмина и остана само потрепващата след него земя.

Джил продължи по пътя си, зави покрай задната част на последния автобус и се обърна наляво. Не видя брадатия мъж, докато не налетяха един върху друг, приклещени между автобуса от лявата ѝ страна и осемфутовата телена ограда отдясно. Тя отвори уста да изкрещи, но после разбра, че не е нужно.

— Изплаши ме.

Брадатият мъж се взираше в нея. Беше наблюдател, нисък и набит, облечен в бяло манто и панталони и изглежда, имаше нужда от спешна лекарска помощ.

— Добре ли си? — попита го тя.

Мъжът не отговори. Преви се напред с ръце върху бедрата, давейки се за въздух като риба на сухо, издавайки странен звук всеки път когато отвореше устата си.

— Да позвъня ли на 911?

Наблюдателят поклати глава и се поизправи. Бръкна в джоба на панталона си, извади инхалатор и го поднесе към устата си, натисна бутона и всмукна силно. Изчака няколко секунди, преди да издиша, и после повтори.

Лекарството подейства бързо. Когато прибра инхалатора в джоба си, той вече дишаше по-лесно, все още малко се задъхваше, но вече не издаваше ужасните звуци. Изтупа панталоните си и направи малка стъпка напред. Джил се отдръпна, за да му даде място, като се притисна към телената ограда, за да мине.

— Приятна вечер — каза тя след него, просто за да е любезна, защото много хора не бяха.

Кевин напусна ресторанта паникьосан, а пликът с останките се удряше леко в крака му. Не искаше да го взема, но сервитьорът бе настоял, каза му, че е срамота да се похабява толкова хубава храна.

Къщата на Нора беше поне на миля, така че нямаше как вече да се е прибрала. Ако искаше да я открие, можеше просто да подкара по булевард „Вашингтон“ и да се оглежда за самотен пешеходец. Трудното идваше след това, когато трябваше да отбие до нея и да свали стъклото.

„Влизай вътре — щеше да каже. — Нека те закарам у дома. Поне това мога да направя.“

Но защо тя заслужаваше тази любезност? Беше си тръгнала по своя воля, без дума обяснение. Ако искаше да върви до дома си в студа, това си беше нейно право. Ако искаше да му се обади по-късно и да се извини — е, топката бе в нейното поле.

Ами ако не се обадеше? Ако той чакаше часове, а телефонът така и не звъннеше? В кой момент щеше да се предаде и да се обади той, или може би дори да отиде до тях и да звъни на вратата, докато не му отвори? В два през нощта? В четири? Призори? Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че няма да може да заспи, ако поне не поговори с нея, ако не получи някакво обяснение за станалото. Така че може би най-умното, което можеше да направи, бе да тръгне след нея веднага и да свърши с това възможно най-бързо, за да не прекара нощта в чудене.

Беше толкова завладян от колебанието си, че едва забеляза двамата наблюдатели, стоящи до колата му, едва осъзна кои са чак когато вече беше отключил с дистанционното.

— Хей — каза той и изпита временно чувство на облекчение, че Нора не е там, че не трябва да разрешава точно тази драма точно сега, новата му приятелка среща отчуждената му съпруга. — Добре ли сте?

Те не отговориха, но и не беше необходимо, не и при този студ. Партньорката ѝ изглеждаше премръзнала — беше се прегърнала с ръце и се полюшваше наляво-надясно, от ъгълчето на устата ѝ висеше сякаш залепена цигара — но Лори се взираше в него с нежно, нетрепващо изражение, с онзи поглед, който хората ти отправят на гробището, когато починалият е член на семейството и искат да уважат болката ти.