Том Перротта - Останалите

— Каза, че приключил с това. — Кевин погледна към дебелата свещ в дундестия стъклен свещник, потрепващият пламък се рееше над локва разтопен восък. Почувства нужда да потопи пръста си в горещата течност и да я остави да се втвърди на въздуха като втора кожа. — Каза, че мисли евентуално да се прибере, да започне отново да учи.

— Наистина ли?

— Това каза. Надявам се, че е вярно.

Нора взе ножа и вилицата и ги забоде в равиолите. Бяха големи и квадратни, нагънати по краищата.

— Бяхте ли близки? — попита тя, все още гледайки надолу, разрязвайки половинката на още две. — Със сина ти?

— Мислех, че сме. — Кевин беше изненадан от трептенето в гласа си. — Той беше малкото ми момче. Бях толкова горд с него.

Нора вдигна поглед със странно изражение на лицето. Кевин можеше да усети как устата му се разтяга, а напрежението се натрупва зад очните му дъна.

— Извинявай — каза той в секундата, преди да покрие устата си с ръка в опит да заглуши звука от хълцането. — Трябва ми само секунда.

Навън беше може би около петнайсет градуса, но нощният въздух беше чист и ободряващ. Джил стоеше на тротоара и оглеждаше внимателно къщата на Дмитрий, нейния втори дом за последните шест месеца. Беше занемарена малка къща, обичайната кутийка от покрайнините с бетонна веранда и панорамен прозорец вляво от входната врата. На дневна светлина външността ѝ изглеждаше мръснобежова, но точно сега нямаше никакъв цвят, просто тъмна сянка на фона на по-тъмната околност. Обзе я странно чувство на меланхолия — същото чувство я изпълваше, когато минаваше край старото балетно училище или футболното игрище на парка „Грийнуей“ — сякаш светът бе музей на спомените, колекция от места, които беше надраснала.

„Хубави времена“, помисли си, но само като експеримент, само за да провери дали го вярва. После се обърна и се отправи към дома, улицата беше толкова тиха, а въздухът — толкова разреден, че стъпките ѝ звучаха като барабанни удари по тротоара, достатъчно силни, че да събудят съседите.

Не беше толкова късно, но Мейпълтън бе призрачен град, нямаше нито един пешеходец или улично куче. Тя зави по Уиндзор Роуд, като си напомни да изглежда съсредоточена и целенасочена. Преди две години беше изкарала курс по самозащита и инструкторът им беше казал, че да не изглеждаш като жертва е правило номер едно. „Дръжте главата си изправена и очите — отворени. Изглеждайте като човек, който знае точно къде отива, дори да не е така.“

На ъгъла на Норт авеню тя поспря, за да обмисли възможностите. „Ловъл Терас“ беше на петнайсет минути пеша от там, но само наполовина, ако минеше напряко през жп линията. Ако Ейми беше тук, нямаше да се колебае — винаги поемаха по преките пътища — но Джил никога не го беше правила сама. За да отиде до прелеза, трябваше да измине пуста отсечка от пътя край автосервизите, Отдела по обществени работи и тайнствените фабрики с имена като „Син-Джен Системс“ и „Стандард Нипъл Уъркс“, а после да се промъкне през една дупка в телената ограда от задния край на паркинга за училищните автобуси. След като пресечеше линиите и направеше кръг откъм гърба на „Уолгрийнс“, човек се озоваваше в доста по-добра област, жилищен квартал с много улични лампи и дървета.

Тя не чу колата, която просто изсвистя изотзад, неочаквано стряскащо присъствие в периферното ѝ зрение. Джил ахна, а после се извъртя в неловка карате поза, докато прозорецът до шофьорското място се плъзна надолу.

— Уха. — В нея се взираше познато отнесено лице, очертано от успокоителни руси дредлокове. — Добре ли си?

— Бях. — Джил се опита да звучи раздразнена, докато отпускаше ръце. — Докато не ми изкарахте акъла.

— Извинявай. — С нея говореше Скот Фрост, близнакът без пиърсинг. — Карате ли знаеш?

— Да, Джеки Чан ми е чичо.

Той се ухили одобрително.

— Това беше добро.

— Къде е Ейми? — извика Адам Фрост от шофьорското място. — Не сме я виждали от известно време.

— Работи — обясни Джил. — В „Апълбийс“.

Скот я погледна с подпухналите си сантиментални очи.

— Искаш ли да те закараме някъде?

— Добре съм — каза му тя. — Живея точно зад релсите.

— Сигурна ли си? Кучи студ е.

Джил стоически сви рамене.

— Обичам да ходя.

— Хей. — Адам се наведе, за да го види. — Ако видиш Ейми, кажи ѝ „здрасти“ от мен.

— Може да купонясваме някой път — предложи Скот. — Четиримата.

— Става — каза Джил и приусът тръгна толкова тихо, колкото бе пристигнал.