Том Перротта - Останалите

— Какво става? — попита той.

В ръката на Лори имаше кафяв плик. Тя му го подаде, бутна го към гърдите му като че ли бе нещо, което трябва да види.

— Какво е това?

Тя го погледна сякаш казваше: „Знаеш какво е“.

— О, боже — промърмори той. — Шегуваш ли се?

Изражението ѝ не се промени. Тя просто задържа плика, докато той не го взе.

— Съжалявам — каза, нарушавайки обета си. Звукът на гласа ѝ го шокира, толкова чужд и познат едновременно, като гласа на мъртвец в сън. — Щеше ми се да има друг начин.

Джил се промуши през дупката в оградата и се затътри през чакъления насип, спирайки на върха му, за да се огледа за наближаващи влакове. Беше вълнуващо да е там, сам-сама в тази шир, сякаш целият свят беше неин. Линиите се простираха в далечината от двете ѝ страни като река, отразяваха светлината на луната, която беше в третата си четвърт, два успоредни проблясъка, угасващи в далечината.

Тя балансира върху една от тях като въжеиграч, пристъпвайки на пръсти с разперени ръце, опитвайки се да си представи какво би станало, ако наблюдателят, когото бе срещнала, беше майка ѝ. Щяха ли да се разсмеят и да се прегърнат, изумени да се открият сами на подобно невероятно място? Дали майка ѝ щеше да се разгневи да я открие там, разочарована от алкохолния ѝ дъх или от плачевната ѝ липса на добра преценка?

„Е, чия е вината за това? — помисли си Джил, като скочи от релсата. — Никой не се грижи за мен.“

Тръгна по банкета от другата страна, спускайки се към локалното шосе, което се простираше зад „Уолгрийнс“, а маратонките ѝ се хлъзгаха по чакъла. После спря.

Звукът се задави в гърлото ѝ.

Знаеше, че наблюдателите винаги се движат по двойки, но срещата ѝ с брадатия мъж бе толкова кратка и неловка, че не успя да се запита къде е партньорът му.

Е, сега знаеше.

Направи няколко неохотни стъпки напред, приближавайки се към облечената в бяло фигура на земята. Лежеше по лице близо до голям контейнер, на който пишеше „Gallucci Bros.“, ръцете му бяха протегнати настрани, сякаш се опитваше да прегърне планетата. До главата му имаше малка локвичка течност, светла субстанция, която тя отчаяно искаше да повярва, че е вода.

Беше твърде мразовито, за да седи на задната тераса със сутрешното кафе, но Кевин не можеше да се сдържи. След като бе стоял затворен цяла зима, искаше да използва всяка минута на слънце и свеж въздух, която имаше на разположение, дори ако трябваше да носи пуловер, яке и вълнена шапка, за да ѝ се наслади.

Пролетта бе дошла бързо през последните няколко седмици — мокър сняг и нарциси, проблясъци в жълто в изненадващо неумрелите храсти и после бунтовна експлозия от птичи песни и дрян, нова зеленина навсякъде, където се обърнеш. Погледната в перспектива, изминалата зима не беше сурова, но беше дълга и упорита, почти вечна. Март бе особено мрачен — студен и влажен, с надвиснало сиво небе — навъсеното време отразяваше и подсилваше лошите предчувствия, които бяха връхлетели Мейпълтън от убийството на втория наблюдател на Свети Валентин. При липсата на всякакви доказателства за противното, хората се бяха убедили, че има сериен убиец, някакъв откачен самотник, озлобен срещу Грешните отломки, планиращ да елиминира организацията човек по човек.

Щеше да е достатъчно лошо, ако Кевин трябваше да се справи с кризата и само като официално лице, но той беше въвлечен в нея и като баща и съпруг, разтревожен за психическото здраве на дъщеря си и физическата безопасност на съпругата си, която скоро щеше да е бивша. Все още не беше подписал документите за развода, които Лори му бе дала, но не защото смяташе, че бракът му може да се спаси. Отлагаше заради Джил, не искаше да ѝ стоварва още лоши новини сега, когато все още се възстановяваше от шока след откриването на тялото.

Беше ужасно преживяване, но Кевин бе горд от начина, по който се беше държала тя. Беше се обадила на 911 от мобилния си телефон и бе изчакала сама в мрака с мъртвия мъж пристигането на полицаите. Оттогава Джил правеше всичко, което може, за да помогне на разследването, подложи се на многобройни разпити при детективите, помогна на художника да направи скица на брадатия наблюдател, когото бе видяла на паркинга на „Стелар Транспорт“, дори посети лагера на Гинко стрийт, за да види дали няма да забележи мъжа в серия от разпознавания, които се предполагаше, че включват всеки обитател от мъжки пол над трийсет.