Том Перротта - Останалите

В мъжката тоалетна Кевин наплиска лицето си със студена вода и го избърса със салфетка. Почувства се като глупак, да избухне пред Нора по този начин. Можеше да види колко неудобно я накара да се почувства от това, как замръзна, сякаш никога не бе виждала възрастен мъж да плаче и дори не знаеше, че е възможно.

Той самият също се изненада. Беше толкова разтревожен как ще реагира тя на това, което казва, че дори не мислеше за себе си. Но нещо в него се беше пречупило, гумената лента на напрежението, която бе увита толкова плътно толкова дълго, че бе забравил за съществуването ѝ. Изразът „малко момче“ беше виновен, внезапният спомен за лекото тяло на раменете му, възседналия го като на трон Том, който се взира надолу в света, едната му деликатна ръчичка, поставена върху главата на баща му и петите на стегнатите му с велкро маратонки, които се удрят леко в гърдите на Кевин, докато вървят.

Въпреки това, което се бе случило, той беше доволен, че е споделил добрата новина с нея, доволен, че е устоял на изкушението да ѝ спести чувствата си. „За какво?“ За да можеха да продължат да се крият един от друг, да се хранят в неловко мълчание, да се чудят защо няма за какво да говорят? Така беше по-трудно, но приличаше на пробив, на необходима първа стъпка по път, който в крайна сметка може би щеше да си струва.

„Не знам за теб — помисли си да ѝ каже, когато се върне, — но хубавата вечеря винаги ме разплаква.“

Така би се справил със ситуацията — без извинение, а с малка шега, за да изглади нещата. Смачка салфетката и я хвърли в кошчето за боклук, погледна се за последно в огледалото и се отправи към вратата.

Семенцето на тревогата покълна в гърдите му още докато вървеше през залата и видя, че масата им е празна. Каза си, че няма за какво да се тревожи, че тя сигурно се е възползвала от отсъствието му, за да отиде също до тоалетната. Наля си още малко вино и набоде с вилица от салатата от печено цвекло, опитвайки се да не се взира в смачканата на кълбо салфетка пред чинията ѝ.

Изминаха няколко минути. Кевин мислеше да отиде да почука на вратата на женската тоалетна, може би дори да мушне главата си вътре, за да види дали е добре, но красивият сервитьор спря до масата, преди да успее. Мъжът го погледна с изражение, което съчетаваше равни части тъга и съчувствено забавление. Гласът му имаше лек испански акцент.

— Мога ли да взема чинията на дамата, сър? Или предпочитате сметката?

Кевин понечи да възрази, да изтъкне, че дамата ще се върне всеки момент, но знаеше, че е безполезно.

— Тя…?

— Помоли ме да ви предам извиненията ѝ.

— Но аз шофирах — каза Кевин. — Тя е без кола.

Сервитьорът сведе поглед, кимайки към храната в чинията на Кевин.

— Да ви го сложа ли в кутия?

Джил пресече улицата, като държеше брадичката си повдигната, а раменете — изпънати, докато бързаше край „Джуниърс Ауто Боди“, сервиз за коли с разбити предни стъкла и огънати врати, откъртени радиаторни решетки и нагънати багажници. Някои от по-зле пострадалите бяха с надути въздушни възглавници, много от които — опръскани с кръв. Знаеше от опит, че не бива да се вглежда или да мисли твърде много за хората, които са били вътре.

Почувства се като идиот, че отказа на близнаците да я закарат у дома. Накърнената ѝ гордост я принуди да го направи, гневът ѝ, че се промъкнаха до нея, въпреки че не бяха имали такива намерения. Имаше също и известно количество момичешка предпазливост, тънкият глас в главата ѝ, който ѝ напомняше да не се качва в коли на непознати. В този случай обаче това беше против интересите ѝ, тъй като алтернативата на това, което се предполагаше, че иска да избегне, бе още по-опасна.

Освен това близнаците не бяха съвсем непознати, нито пък Джил се страхуваше от тях. Ейми каза, че били абсолютни джентълмени през онзи ден, когато избяга от училище и отиде с тях в къщата им. Всичко, което искали, било да се надрусат и да играят пинг-понг, часове наред само пинг-понг. Очевидно били наистина добри, дори и надрусани. Ако имаше олимпийски игри за наркомани, Ейми бе сигурна, че близнаците Фрост щяха да печелят златните и сребърните медали по тенис на маса и да доминират турнира като Винъс и Серена.

В същия този разговор Ейми бе изразила подозренията си, че Скот Фрост малко си пада по Джил, вероятност, която Джил отказа да приеме на сериозно. Защо Скот би си падал по нея? Той дори не я познаваше, а тя не беше от този тип момичета, по които момчетата си падаха отдалече.