Том Перротта - Останалите

Разпознаванията бяха провал, но скицата се оказа успешна: брадатият мъж бе идентифициран като Гюс Дженкинс, четирийсет и шест годишен бивш цветар от Гифърд Тауншип, който живееше в „аванпоста“ на „Грешните отломки“ на Паркър Роуд — същата обща къща, в която Кевин с удивление научи, че напоследък се бе преместила и Лори. Жертвата, Джулиан Адамс, бе обитавал същото място и бе забелязан с Дженкинс в нощта на убийството.

След упорито отричане, ръководството на „Грешните отломки“ накрая призна, че Дженкинс е член на мейпълтънския клон, но настояваха — неубедително според следователите — че организацията няма никаква представа за настоящото му местонахождение. Тези протакания вбесиха ченгетата, които дадоха ясно да се разбере, че търсят Дженкинс като свидетел, а не като потенциален извършител. Двойка детективи дори се зачудиха открито дали пък от „Грешните отломки“ не искаха убиецът да остане на свобода, а тайничко се наслаждаваха на наличието на маниакален убиец, който превръща членовете им в мъченици.

Бяха минали два месеца без пробив по случая, но също и без трето убийство. Хората малко се отегчиха от историята и започнаха да се чудят дали не е преувеличена. С промяната на времето Кевин усети и промяна в колективното настроение, сякаш целият град неочаквано бе решил да се разведри и да спре да мисли за мъртви наблюдатели и серийни убийци. Беше наблюдавал този процес и преди: без значение какво се случваше по света — геноциди, природни бедствия, невъобразими убийства, масови изчезвания, каквото и да е — най-накрая хората се уморяваха да го мислят. Времето течеше, сезоните се сменяха, индивидите се отдръпваха към личния си живот, обръщаха лицата си към слънцето. Като се вземеше предвид всичко, помисли си Кевин, това сигурно бе за добро.

— Ето къде си бил.

Ейми прекрачи плъзгащата се врата, която свързваше кухнята със задната веранда, после се обърна, за да я затръшне с лакът. В едната си ръка държеше чаша, а в другата — кана с кафе.

— Искаш ли да ти долея?

— Четеш ми мислите.

Ейми наля кафе, после издърпа един метален стол без възглавница, като потръпна пресилено, когато задникът ѝ докосна седалката. Носеше яке „Кархарт“ над нощницата, което бе заела от Джил, но краката ѝ бяха боси върху грубото дърво.

— Девет и петнайсет е — каза тя с прозявка. — Мислех, че си тръгнал за работа.

— Скоро — отвърна Кевин. — Няма за къде да бързам.

Тя кимна леко, без да си дава труд да изтъква, че той никога не е бил вкъщи след девет сутринта, или да предположи, че може би закъснява заради нея, защото се е привързал към сутрешните им разговори и не иска да тръгне, докато тя още спи. Нямаше нужда да го казва, то витаеше във въздуха, очевидно и за двама им.

— По кое време се прибра снощи?

— Късно — отвърна тя. — Отидох на бар с няколко души.

— И Дерек ли?

Тя доби виновно изражение. Знаеше, че не одобрява връзката ѝ с нейния женен шеф, макар че му беше обяснила няколко пъти, че не е кой знае какво — просто лош навик, нещо, за да минава времето.

— Изпрати ли те до къщи?

— По пътя ми беше.

Кевин преглътна обичайната си лекция. Той не ѝ беше баща, тя имаше право на свои грешки, като всеки друг.

— Казах ти, че можеш да използваш сивика когато искаш. Така или иначе, просто си стои в гаража.

— Знам. Но дори да имах кола снощи, не бях в състояние да шофирам.

Той я загледа малко по-внимателно, докато сърбаше кафето си с две ръце, обвити около чашата, за да ги стопли. Изглеждаше будна и бодра, без следи от махмурлук. На тази възраст, спомни си той, човек се възстановяваше бързо.

— Какво? — попита тя, притеснена от проучването му.

— Нищо.

Тя остави чашата и пъхна ръце в джобовете на якето.

— Ще е студена нощ за софтбол.

Кевин сви рамене.

— Всъщност времето е част от играта. Човек е навън, под небето. През пролетта е студено, през лятото е горещо. Затова не харесвам закритите стадиони. Всичко това се губи.

— Така и не можах да харесам софтбола. — Тя обърна главата си, разсеяна от прелетялата сойка. — Играх един сезон като дете и не можах да повярвам колко е отегчително. Обикновено ме оставяха в аутфилда, на милиони мили от батсмана. Всичко, което исках, е да легна в тревата, да сложа ръкавицата върху лицето си и да си подремна. — Тя се усмихна, развеселена от спомена. — Няколко пъти го направих. Никому не липсвах.

— Твърде лошо — каза той. — Предполагам, че няма смисъл да се опитвам да те вербувам за следващия сезон.