Том Перротта - Останалите

— Забравих да ти кажа — поде той, — че видях майка ти онзи ден. Придружи ме до къщи от урока ми по китара. Тя и другата жена.

— Наистина ли? — Джил се опита да звучи равнодушно. Срамуваше се от това как сърцето ѝ прескача всеки път когато някой споменеше майка ѝ. — Как е тя?

— Трудно е да се каже. Те просто правят това, нали знаеш, стоят много близо и се взират в теб.

— Мразя това.

— Зловещо е — съгласи се той. — Но аз не казах нищо гадно. Просто ги оставих да ме изпратят до къщи.

На Джил почти ѝ прилоша от копнеж. Не беше зървала майка си от месеци и никога не бе попадала на нея по улиците на Мейпълтън, макар че тя очевидно бе позната фигура из града. Другите хора я виждаха през цялото време.

— Пушеше ли?

— Да.

— Видя ли я да си пали цигара?

— Сигурно, защо?

— На Коледа ѝ подарих запалка. Чудех се дали я използва.

— Знам ли. — Лицето му се напрегна от мислене. — Не, чакай, използваха кибрити.

— Сигурен ли си?

— Да. — В гласа му вече нямаше съмнение. — Това беше миналия петък. Помниш ли колко студено беше внезапно? Ръката ѝ трепереше и ѝ беше трудно да запали клечката. Предложих ѝ да ѝ помогна, но тя не ми позволи. Трябваха ѝ три или четири опита, за да запали.

„Кучка — помисли си Джил. — Пада ѝ се.“

— Хайде. — Макс потупа леглото. — Отпусни се. Не е нужно да си сваляш дрехите, ако не искаш.

Джил премисли предложението. Преди харесваше да лежи до Макс в тъмното, две топли тела под завивките, и да си говорят каквото им дойде на ума.

— Няма да те докосна — обеща той. — Дори няма да се оправям.

— Много сладко от твоя страна — отвърна Джил. — Но ще си тръгвам.

И двамата изпитаха облекчение, когато храната най-накрая пристигна, отчасти защото бяха гладни, но главно защото им даде извинение да прекратят разговора за малко, да си вземат почивка и може би да започнат нещо по-леко. Кевин знаеше, че е допуснал грешка, беше я залял с твърде много въпроси, бе превърнал общите приказки в разпит.

„Имай търпение — каза си. — Предполага се това да е забавно.“

След няколко хапки в мълчание Нора вдигна поглед от своите равиоли с гъби.

— Вкусен е — каза тя. — Сметановият сос.

— Моят също. — Той задържа хапка агнешко пред погледа ѝ, за да ѝ покаже колко идеално изпечено е, кафеникаво по краищата, розово в средата. — Топи се в устата.

Тя се усмихна малко гнусливо и той си спомни със закъснение, че не яде месо. Дали я отвращава, зачуди се, да бъде молена да се възхищава на парче сготвена плът, набучена на вилица? Той разбираше твърде добре как можеш да се превърнеш във вегетарианец, как можеш да се научиш да мислиш за „мъртви животни“ вместо за „крехко и сочно“. Беше го правил сам на няколко пъти, обикновено след като прочетеше някоя статия за масовото животновъдство и кланиците, но угризенията му винаги изчезваха в момента, в който отвореше менюто.

— Е, как беше твоят ден? — попита го тя. — Случи ли се нещо интересно?

Кевин се поколеба само за секунда. Беше предвидил този момент и бе планирал да играе на сигурно, да каже нещо любезно и безвредно — „Не съвсем, просто отидох на работа и се върнах вкъщи“ — като остави истината за по-късно, за някакво неопределено време в бъдещето, когато щеше да я познава малко по-добре и връзката им щеше да е малко по-силна. Но кога ли можеше да е това? Как щеше да опознае някой по-добре, ако не можеше да му даде честен отговор на един обикновен въпрос, особено за нещо толкова важно?

— Синът ми се обади днес — каза ѝ той. — Не го бях чувал от лятото. Наистина се тревожех за него.

— Еха — каза тя след кратко мълчание, което не успя да се превърне в неловко. — Добре ли е?

— Така мисля. — Кевин искаше да се усмихне, но направи всичко възможно, за да потисне импулса. — Звучеше доста добре.

— Къде е?

— Не ми каза. Мобилният телефон, който използваше, показа код във Върмонт, но не беше негов. Бях толкова облекчен да чуя гласа му.

— Браво — каза тя малко сковано, с усилие да звучи доволна и искрена.

— Всичко наред ли е? — попита той. — Можем да говорим за нещо друго, ако…

— Наред е — увери го тя. — Радвам се за теб.

Кевин реши да не пресилва късмета си.

— Ами ти? Прави ли нещо забавно днес?

— Не съвсем — отвърна тя. — Оформях си веждите.

— Изглеждат добре. Хубави и спретнати.

— Благодаря. — Тя докосна челото си, прокарвайки пръст по дясната си вежда, която изглеждаше малко по-остро очертана от обикновено. — Синът ти още ли е част от онзи култ? На Холи Уейн?