Том Перротта - Останалите

Тя занесе топлите тънки кутии в трапезарията и ги постави на масата, забелязвайки неспокойните, но очевидно развълнувани лица на новите момчета, Ал и Джош. След месеци на скромни порции в лагера на Гинко стрийт, пицата от „Тонети“ сигурно им изглеждаше като невъзможен, почти непристоен лукс, сякаш бяха умрели и отишли в рая на самоугаждането.

Бяха се нанесли само преди три дни и бързо се бяха доказали като идеални съквартиранти — чисти, тихи и услужливи. Ал беше на възрастта на Лори, нисък, дяволит мъж с прошарена брада, бивш екологичен консултант в архитектурна фирма. Джо беше в началото на трийсетте си години, добре изглеждащ бивш търговец на софтуер, възслаб и навъсен, със склонност да се взира в обикновени предмети — вилици и гъби, и моливи — сякаш ги виждаше за първи път.

Не много отдавна, помисли си Лори, тя и Мег щяха да са заинтригувани от пристигането на двама доста привлекателни мъже на подходяща възраст в живота им. Щяха да стоят до късно, да си шепнат в мрака за новодошлите, да коментират сладката усмивка на Ал, да се чудят дали Джош е като онези емоционално осакатени мъже, които се оказва, че не си заслужават времето, отделено, за да ги измъкнеш от черупката им. Но за подобен сорт забавления беше твърде късно. Бяха прекъснали връзките си, Ал и Джош принадлежаха на един свят, който те бяха загърбили.

Лори предположи коя е пицата с гъбите и черните маслини, която Мег бе поръчала специално, и отвори кутията — имаше също и салам и лук за месоядните. Ароматът, който я погълна, беше наситен и солен, сякаш пълен със спомени за стари песни по радиото в колата. Лори беше неподготвена за силата на топеното сирене, когато повдигна първото парче, за невероятната тежест в ръката си, когато то се откъсна. Като се движеше бавно в опит да насити действието с усещане за церемониалност, каквато заслужаваше, тя постави парчето в чиния и я поднесе на Мег.

„Обичам те — произнесе, но само с очи. — Толкова си смела.“

„И аз те обичам — отговори ѝ безмълвно Мег. — Ти си ми сестра.“

Храниха се мълчаливо. Ал и Джош се опитаха да не изглеждат твърде лакоми, но не можеха да се удържат, протягаха се за парче след парче, докато не изядоха повече от полагаемия им се дял. Лори нямаше против. Тя не беше много гладна, а Мег едва бе отхапала от храната, за която твърдеше, че мечтае от месеци. Лори се усмихна тъжно на ненаситните мъже около масата. Те бяха невинни, точно както тя и Мег бяха, когато пристигнаха в аванпост 17, в блажено неведение за красивата традиция, която бяха избрани да продължат.

„Всичко е наред — помисли си тя. — Наслаждавайте се, докато можете.“

Кристин се втурна към тоалетната и остави Том да приготви бутилката на предната седалка, затопляйки водата с ръчно устройство, което се включваше в запалката. Когато температурата стана подходяща, той добави една порция от формулата и разтърси енергично шишето, за да е сигурен, че се е разтворила добре. Изпълни тези действия в състояние на крайно напрежение, поглеждайки на няколко секунди в огледалото за задно виждане дали бебето е още заспало. Знаеше от опит колко трудно е да приготви правилно бутилката, когато то реве от глад. Нещо винаги се объркваше: пластмасовата опаковка не искаше да се отвори или се изплъзваше от държача, или имаше мъничка дупка на дъното, или не завърташе правилно горната част, какво ли не. Беше изумително колко много неща можеха да се оплескат в една толкова проста операция.

Този път обаче боговете бяха на негова страна. Приготви бутилката, измъкна бебето от кошницата, без да го буди, и го отнесе към зоната за хранене, където намери сенчеста пейка. То не отвори очички, докато биберонът не докосна устничките му. Посумтя малко, а после се нахвърли, като засмука силно със свирепост, която накара Том да се разсмее високо, докато шишето трепереше ритмично в ръката му. Това му напомни за риболова, за дръпването, когато рибата кълвеше, за шока да си свързан с друг живот.

— Изгладняло мъниче си ми ти, нали?

Бебето се загледа в него, докато гълташе и сумтеше — не с обожание, помисли си Том, не дори и с благодарност, но поне толерантно, като че ли си мислеше: „Нямам представа кой си, но предполагам, че всичко е наред“.

— Знам, че не съм майка ти — прошепна той. — Но правя най-доброто, което мога.

Кристин я нямаше от доста време, достатъчно дълго, че малкото да пресуши бутилката и Том да започне да се тревожи. Вдигна бебето в изправено положение, като го потупа по гърба, докато не изпусна малко оригване, което вече не изглеждаше сладко, когато усети познатата, отчайваща мокрота по рамото си. Мразеше киселата миризма на повърнато, начина, по който полепваше по дрехите и ноздрите, много по-гадна субстанция от бебешкото ако.