Том Перротта - Останалите

Гонзо се преви и хвърли, беше тежка топка, която се пльосна точно над базата. Талерико само си стоеше там и я гледаше как пада без капка вълнение, когато реферът обяви страйк. Кевин се опитваше да си представи разговора, който щеше да проведе с Ейми на кухненската маса, чудеше се как ще го приеме и как ще се чувства самият той, след като приключи. Беше загубил твърде много през последните няколко години — като всички — и бе работил толкова усилено, за да остане силен и да запази позитивната си нагласа не само заради себе си, но и заради Джил, и заради приятелите и съседите си, и заради всеки друг в града. Също и заради Нора, особено заради нея, макар че там не се беше получило много добре. И точно сега усещаше всички тези загуби и тежестта на годините, които бяха зад него, и на онези, които все още му предстояха, колкото и да бяха на брой — три или четири, двайсет или трийсет, може и повече. Със сигурност беше привлечен от Ейми — бе склонен да си признае поне това — но не искаше да спи с нея, не наистина, не и в реалния свят. Щеше да му липсва усмивката ѝ сутрин и усещането за надежда, което му даваше, увереността, че забавленията все още са възможни, че човек е повече от сумата на онова, което му е било отнето. Беше трудно да мисли, че ще се откаже от това, особено когато не се задаваше никакъв заместител.

Издрънчаването на алуминиевия бат го отърси от бляновете му. Видя профучаването на топката, която се издигаше и изчезваше в блясъка на слънцето. Вдигна голата си ръка, за да заслони очи, препъва се назад, после малко надясно, инстинктивно коригирайки траекторията на обекта, който не можеше да види. Сигурно беше висок удар, защото за секунда-две изглеждаше, че топката е напуснала земната атмосфера и няма да се завърне. И после я видя, ярко петънце, падащо в дъга надолу. Повдигна ръката си и разтвори ръкавицата. Топката падна в джоба с отекващо пляскане, сякаш се бе стремила към това място през цялото време и бе щастлива да достигне крайната си цел.

Джил попита дали трябва да е облечена в бяло за пренощуването, но мисис Мафи ѝ каза, че това не е нужно.

„Просто си вземи един спален чувал — написа ѝ тя. — Нещата в къщата за гости са доста неофициални. И не се притеснявай за обета за мълчание. Можем да шепнем. Ще бъде забавно!“

В знак на добра воля и съпричастност Джил си избра еластична бяла тениска над джинсите и си взе пижама, чифт бельо и няколко тоалетни принадлежности за преспиването. В последната секунда добави и плик с дузина семейни снимки — нещо като груба имитация на паметната книга — в случай че посещението ѝ се проточи повече от една нощ.

Обикновено вечер Ейми не си беше вкъщи, но Джил я чу да се движи из стаята за гости, така че не беше много изненадана, когато слезе по стълбите и я завари да седи на дивана в дневната. Това, което я изненада, бяха куфарите до краката ѝ, и еднаквите на цвят чанти на колелца, които родителите на Джил бяха купили, когато Том бе все още в гимназията и цялото семейство отиде в Тоскана за пролетната ваканция.

— Отиваш ли някъде? — попита я тя, осъзнавайки, че от собствената ѝ ръка се поклаща навитият спален чувал.

Сякаш предприемаха това пътуване заедно и чакаха превоза до летището.

— Напускам — обясни Ейми. — Време е да ви се махна от главата.

— О. — Джил кимаше по-дълго от необходимото в очакване смисълът от думите на Ейми да ѝ се изясни. — Баща ми не ми каза нищо.

— Той не знае. — В усмивката на Ейми липсваше присъщата ѝ увереност. — Взех решението под напора на момента.

— Не си отиваш вкъщи, нали? При доведения ти баща.

— Боже, не. — Ейми звучеше ужасена от мисълта. — Никога няма да се върна там.

— Тогава къде…?

— При едно момиче, с което се запознах на работа. Мими. Доста е готина. Живее с родителите си, но в нещо като отделен апартамент на приземния етаж. Каза, че е съгласна да остана там за известно време.

— Еха. — Джил почувства пристъп на ревност. Помнеше колко възхитително беше, когато Ейми се пренесе у тях за първи път, когато бяха близки като сестри, а животът им беше тясно преплетен. — Браво на теб.

Ейми сви рамене, беше трудно да се каже дали се гордее със себе си, или е засрамена.

— Е, аз точно това правя, нали? Сприятелявам се с колегите си и после се местя в домовете им. После оставам много по-дълго, отколкото би трябвало.

— Беше забавно — промърмори Джил. — Бяхме щастливи, че си тук.

— Ами ти? — попита Ейми. — Накъде си тръгнала?