Том Перротта - Останалите

— При… приятел — каза Джил след кратко колебание. — Не го познаваш.

Ейми кимна равнодушно, изгубила интерес към подробностите от социалния живот на Джил. Очите ѝ обходиха с носталгия дневната — широкоекранния телевизор, удобното канапе, картината на скромна хижа, осветена от улична лампа.

— Наистина ми харесваше тук — каза тя. — Това е най-доброто място, на което съм живяла.

— Няма нужда да си тръгваш, нали знаеш.

— Време е — каза ѝ Ейми. — Вероятно трябваше да го направя преди няколко месеца.

— Ще липсваш на баща ми. Наистина го ободри.

— Ще му напиша писмо — обеща Ейми, гледайки краката на Джил, вместо лицето ѝ. — Просто му предай, че му благодаря за всичко, става ли?

— Разбира се.

На Джил ѝ се струваше, че има още нещо за казване, но не можеше да измисли какво, а Ейми не ѝ помагаше. И двете бяха облекчени, когато чуха клаксона пред къщата.

— Това е за мен.

Ейми се изправи и погледна Джил. Изглежда, се опитваше да се усмихне.

— Ами май това е всичко.

— Май да.

Ейми пристъпи напред и се наведе за прощална прегръдка. Джил ѝ отговори, както можеше, със свободната си ръка. Клаксонът отново проехтя.

— Миналото лято — каза Ейми — ти ми спаси живота.

— Обратното беше — увери я Джил.

Ейми се разсмя тихо и вдигна багажа си.

— Само заемам тези. Ще ги върна след няколко дни.

— Когато решиш — каза Джил. — Не е спешно.

Тя стоеше на вратата и наблюдаваше как бившата ѝ най-добра приятелка влачи куфарите към една синя мазда, спряна до бордюра. Ейми отвори багажника, подреди чантите и после се обърна за довиждане. Джил почувства в нея да се отваря празнина, когато вдигна ръка, усещане, че от живота ѝ е било извадено нещо жизнено. Така беше, когато някой, за когото ти пука, си тръгваше, макар да знаеш, че е неизбежно и вероятно не е по твоя вина.

„Невероятно — мислеше си Том, докато караше по булевард «Вашингтон» за първи път от повече от две години. — Изглежда по абсолютно същия начин.“

Не беше сигурен защо това го притеснява. Той се бе променил толкова много, откакто за последно си беше вкъщи, и може би смяташе, че и Мейпълтън трябва да се е променил. Но всичко си беше точно каквото се предполагаше да бъде — „Сейфуей“, магазинът за преоценени обувки „Биг Майк“, „Тако Бел“, „Уолгрийнс“, онази грозна зелена кула, която се извисяваше над „Бъргър Кинг“, наежена от клетъчни антени и сателитни чинии. Там беше и другият пейзаж, щом се отби от главния път към тихите улички, където живееха хората, кварталният сънен свят на идеални морави и подрязани храсти, преобърнати триколки и малки противонасекомни флагове, чиито жълти знаменца висяха отпуснати във вечерното затишие.

— Почти стигнахме — каза на бебето.

Сега бяха само двамата, а тя бе спала през целия път. Чакаха в зоната за отдих половин час, в случай че Кристин решеше да се върне, но това беше само формалност. Той знаеше, че тя е заминала, беше го узнал в момента, в който се върна от тоалетната и откри бебето само в колата, закопчано в седалката си, да се взира в него с изцъкления си, укорителен поглед. И дори по-лошо, Том знаеше, че вината е негова: беше подплашил Кристин като ѝ набута бебето, когато тя очевидно не беше готова.

Той претърси колата, но нямаше бележка, нямаше извинение, нито дума на благодарност или обяснение, дори простичко „Довиждане!“ на един лоялен приятел, който я бе подкрепял и закрилял, когато никой друг не би го направил, към спътника ѝ през страната и почти гадже, към сурогатния баща на детето ѝ. Претърси и паркинга, но не откри и следа от нея или от вана на Босоногите, които се бяха отправили към Поконос.

След като първоначалният шок утихна, той се опита да се самоубеди, че това е за добро, че животът му ще е по-лесен без нея. Тя беше излишен товар за колата, още една тежест, която трябваше да разнася от място на място, толкова себична и изискваща, колкото и бебето, което бе изоставила, и много по-трудна за удовлетворяване. Беше се самозаблуждавал, като мислеше, че една сутрин тя ще се събуди и неочаквано ще осъзнае, че е много по-добре с него, отколкото е била някога с мистър Гилкрест.

„Объркала си се — помисли си. — Аз бях този, който те обичаше.“

Но точно това беше проблемът, онзи проблем, към който умът му продължаваше да се връща, докато караше беемвето към мястото, което някога му беше дом. Той я обичаше, а тя си бе тръгнала. Болеше го да мисли как се отдалечава във вана, пълен с Босоноги деца, които говорят за голямото парти и за лудешките забавления на него. Кристин вероятно дори не ги слушаше, просто седеше там и мислеше колко хубаво е да си свободен, далеч от бебето и от Том, двама души, които ѝ напомняха за всичко, което се беше объркало, и за това, каква глупачка беше.