Том Перротта - Останалите

— Къде е майка ти? — попита тя. — Къде е отишла?

Бебето отвори очи. В погледа му нямаше страх.

— Нямаш ли майка и татко?

Бебето издуха балон от слюнка.

— Знае ли някой, че си тук?

Нора се огледа. Улицата беше празна, притихнала като в сън.

— Не — отговори сама на въпроса си тя. — Не биха те оставили тук сам-самичко.

Столчето можеше да се носи като бебешка люлка. От любопитство Нора вдигна дръжката и го повдигна от земята. Не беше много тежко, не повече от кошница с покупки.

„Преносимо“, помисли си тя и думата я накара да се усмихне.

На теория преспиването изглеждаше яка идея. Но сега, когато вече вървеше по Гинко стрийт, Джил усещаше как в нея се натрупва съпротива. Какво щеше да прави заедно с мисис Мафи цяла нощ? Идеята да си говори шепнешком първоначално ѝ беше изглеждала вълнуваща, като лагерници, нарушаващи вечерния час. Като си помислеше обаче, я поразяваше колко нечестно е това, като да поднесеш сладолед на някой при първата му вечер в клиника за отслабване.

„Хей, ето ти малко горещ фъдж! В лагера Загуби много ще ти хареса!“

Освен това не беше толкова доволна от изнасянето на Ейми, колкото очакваше. Не заради себе си — от известно време се бяха отчуждили — а заради баща си. Той се беше привързал доста към Ейми през последните няколко месеца и щеше да се натъжи от заминаването ѝ. Джил ревнуваше приятелството им и дори беше малко притеснена за него, но също така осъзнаваше колко много напрежение бе снело то от нея и колко много ще се нуждае от нея баща ѝ през идните дни и седмици.

„Не е много добър момент да го оставям сам“, помисли си тя, прехвърляйки спалния чувал от лявата в дясната си ръка, докато вървеше по Елм стрийт.

Спря рязко, стресната от нещо, което ѝ заприлича на пистолетен изстрел откъм „Бейли“. „Пиратка“, каза си, но по тялото ѝ премина студена тръпка, придружена от опустошителния образ на мъртвеца, който бе открила на Свети Валентин — течния ореол около главата му, широко отворените му очи и изумения поглед, безкрайните минути, които бяха прекарали заедно в очакване на полицията. Помнеше как му говори с успокоителен глас, сякаш беше още жив и имаше нужда от малко окуражаване.

„Просто пиратка…“

Не беше сигурна колко дълго е останала извърната на улицата в ослушване за втора експлозия, която така и не чу. Всичко, което знаеше, бе, че когато се обърна отново, към нея завиваше кола, движеше се тихо и твърде бързо, сякаш възнамеряваше да я подмине. Изравни се в последната секунда, връхлетя успоредно бордюра и спря меко — бял приус, обърнат в грешната посока.

— Хей, Джил! — повика я Скот Фрост от мястото на шофьора, докато затъмненият прозорец се смъкваше. От уредбата на колата се носеше песен на Боб Марли, онази за трите малки птички, и Скот се хилеше с обичайната си отнесена усмивка. — Къде се криеш?

— Никъде — отвърна тя с надеждата, че не изглежда толкова стресната, колкото се чувстваше.

Очите му се присвиха, докато проучваше спалния чувал в ръката ѝ, чантата за преспиването, преметната през гърдите ѝ. Адам Фрост се беше навел от мястото до шофьора, а идентичното му красиво лице стърчеше малко над и зад това на брат му.

— Бягаш от къщи, а? — попита Скот.

— Да — отвърна тя. — Май ще се присъединя към цирка.

Скот обмисли това няколко секунди, после одобрително се изкикоти.

— Страхотно — каза той. — Да те закараме?

Колата за бягството ѝ беше точно там, където трябваше да бъде. Отпред седяха двама мъже, така че Лори отвори задната врата и се качи. Ушите ѝ все още звънтяха от изстрела; имаше чувството, че е обвита в бученето, сякаш между нея, и останалия свят бе поставена твърда бариера от звук.

Така беше по-добре.

Осъзнаваше, че мъжете се взират в нея и се чудеше дали не е объркала нещо. След миг онзи на пасажерското място — беше загорял мъж — отвори жабката и извади прозрачен запечатващ се плик. Отвори го и го протегна.

„Правилно — помисли си тя. — Пистолета. Искат си пистолета.“

Повдигна го с два пръста, като телевизионен детектив и го пусна вътре, опитвайки се да не мисли колко трудно го беше измъкнала от ръката на Мег. Мъжът кимна делово и запечата плика.

„Доказателство — помисли си Лори. — Скрий доказателството.“

Шофьорът изглеждаше разстроен от нещо. Беше кръглолик младеж с малко изпъкнали очи и не спираше да се почуква по челото, като че ли напомняше на глупав човек да мисли. Лори не разбираше смисъла на жеста, докато другият мъж не ѝ подаде хартиени кърпички.