Том Перротта - Останалите

Смъкна се в шофьорската седалка с надеждата да стане по-незабележим за Ейлийн Карнахан, която вървеше по тротоара в негова посока, за да изведе престарелия си кокер шпаньол на вечерната му разходка. Ейлийн наклони глава — носеше изтърбушена светлокафява шапка — и погледна към него с озадачено изражение, в опит да разбере дали нещо не е наред. Притискайки телефона до ухото си, Кевин ѝ помаха с извинителна усмивка, че не може да говори, полагайки усилия да изглежда като зает мъж, който се грижи за важни дела, а не като смотаняк, който шпионира собствената си къща.

Утешаваше се със знанието, че не е пресякъл никакви окончателни граници, поне не още. Но беше мислил за това цял ден и вече не си вярваше да остане насаме с Ейми, не и след случилото се сутринта. По-добре беше за известно време да запази дистанция, да заздрави правилните граници, онези, които, изглежда, се бяха размили през последните няколко седмици. Като факта, че тя вече не го наричаше мистър Гарви или дори Кевин.

— Хей, Кев — каза му, докато се луташе полузаспала в кухнята.

— ’брутро — отговори той, докато вървеше към шкафа с купчина малки чинийки, балансирани върху дланта му, още топли от миялната машина.

Не беше забелязал никакъв флирт в гласа или маниерите ѝ. Носеше йога шорти и тениска, доста прилични за нейните стандарти. Всичко, което забеляза, беше обичайното усещане за щастие да я види, благодарност за притока на добра енергия, който тя винаги му осигуряваше. Вместо да се отправи към кафемашината обаче, тя сви към хладилника, отвори вратата и погледна вътре. Остана така за малко, сякаш изгубена в мислите си.

— Трябва ли ти нещо? — попита я той.

Ейми не отговори. Кевин се извърна от шкафа в опит да помогне и застана зад нея, надничайки над главата ѝ в познатата бъркотия от кутии, буркани и пластмасови контейнери, към месото и зеленчуците в прозрачните им чекмеджета.

— Йогурт — отвърна тя, обърна се и му се усмихна, а лицето ѝ беше толкова близо, че той долови лек полъх от сутрешния ѝ дъх, който бе малко застоял, но не неприятен — съвсем не. — Минавам на диета.

Той се разсмя, сякаш това е някакъв нелеп проект — какъвто си беше — но тя настоя, че е сериозна. Един от тях сигурно се беше отместил — или той се наведе напред, или тя се наведе назад, или може би двете неща станаха едновременно — защото неочаквано тя беше точно там, притисната към него, а топлината от тялото ѝ преминаваше през двата слоя плат, така че сякаш кожата ѝ се допираше в неговата. Без да мисли, Кевин обви ръка около кръста ѝ, малко над лекото разширение на хълбока. В почти същия момент тя наведе главата си назад и я положи на гърдите му. Беше напълно естествено, но също и страховито, да стоят така, сякаш бяха кацнали на края на висока скала. Той имаше ясно усещане за еластичния колан на шортите ѝ, интригуващата изопнатост под дланта му.

— На вратата е — каза той след колебание, което беше малко по-дълго от необходимото.

— О, да — каза тя и прекъсна рязко връзката, като се обърна. — Как не се сетих?

Грабна йогурта и тръгна към масата, като му отправи странична усмивка, докато сядаше. Той приключи с изпразването на миялната машина, а умът му бучеше, споменът за тялото ѝ беше като физическо усещане, отпечатано в плътта му, сякаш беше направен от много мека глина. Бе изминал цял ден, а той бе все така там, точно където го беше оставила.

— Мамка му — каза Кевин, затвори очи и разтърси глава, без да е съвсем сигурен дали съжалява за инцидента, или се опитва да си го спомни малко по-ясно.

Лори не можеше да обвинява доставчика на пицата, че изглежда изненадан, все пак на вратата стоеше тя, в белите си дрехи и с бележка, написана на ръка, която гласеше: „Колко струва?“.

— Ъъъ, двайсет и два — промърмори той, полагайки усилия да звучи нормално, докато издърпваше две кутии от термочантата.

Беше още дете, на възраст горе-долу колкото нейния син, с широки рамене и трогателно мърляв, в спортен панталон и джапанки, сякаш се бе отбил от Паркър Роуд на път за плажа.

Изпълниха неловката размяна, Лори сложи ръка на пиците, момчето я освободи от две десетки и една петица, огромен разход на дребна сума. Тя отстъпи от вратата и поклати глава, за да му даде да разбере, че не е необходимо да ѝ връща.

— Благодаря. — Той пъхна сметката в джоба си и наклони глава в опит да зърне нещичко от това, което се случваше вътре в къщата, но загуби интерес, като осъзна, че зад нея е само празният коридор. — Приятна нощ.