Том Перротта - Останалите

Той си помисли дали да не звънне отново, когато наближиха „Ловъл Терас“, скъпата задънена улица, в която той и семейството му се бяха преместили преди пет години, във време, което сега изглеждаше отдалечено и нереално като ерата на джаза. Колкото и да искаше да чуе гласа на Джил обаче, чувството му за благоприличие го сдържаше. Просто не смяташе, че това ще е правилно, кметът да си бъбри по мобилния телефон насред парада. Освен това, какво щеше да ѝ каже?

Здравей, скъпа. Минавам край нашата улица, но не те виждам…

Още преди да изгуби жена си заради тях, Кевин беше развил неохотно уважение към Грешните отломки. Преди две години, когато ги забеляза за първи път, той ги прие за безвреден възнесенски култ, група сепаратисти фанатици, които искаха само да бъдат оставени да скърбят и медитират сами на спокойствие чак до Второто пришествие или каквото там чакаха (той все още не беше наясно с теологията им, а не беше сигурен, че и те самите са). Изглеждаше му дори логично, че съсипани хора като Розали Сасман могат да намерят утеха, като се присъединят към тях, като се отдръпнат от света и дадат обет за мълчание.

По онова време изглеждаше, че Грешните отломки се бяха появили от нищото, спонтанна реакция на една безпрецедентна трагедия. Отне му известно време, за да осъзнае, че подобни групи се формират из цялата страна и се свързват в свободна национална мрежа, като всеки участник се придържа към общи основни правила — бели дрехи и цигари, двучленни екипи за наблюдение — но се управляваха без особен организиран надзор или външна намеса.

Въпреки монашеския си вид, мейпълтънският клон бързо се доказа като амбициозна и дисциплинирана организация с вкус към гражданското неподчинение и политическия театър. Членовете му не само отказваха да плащат данъци или такси, но пренебрегваха много местни наредби в имота си на Гинко стрийт, натъпкани в домове за едно семейство, не се подчиняваха на съдебните разпоредби и предупреждения за възбрана и строяха барикади, за да държат властите далече. Стигна се до серия конфронтации, при една от които беше застрелян член на „Грешните отломки“, който хвърляше камъни по полицаите, докато те се опитваха да изпълнят заповед за обиск. Симпатиите към „Грешните отломки“ се уталожиха след нескопосания набег, който доведе до оставката на полицейския началник и до мащабен отлив на подкрепа за тогавашния кмет Малвърн, с чието одобрение бе извършена операцията.

Откакто беше встъпил в длъжност, Кевин правеше най-доброто, за да намали напрежението между култа и града, като договори серия от споразумения, позволяващи на „Грешните отломки“ да живеят, повече или по-малко, според предпочитанията си в замяна на номинални данъци и гаранции за достъп на полицията и пожарната при ясно определени ситуации. Примирието, изглежда, се държеше, но „Грешните отломки“ оставаше дразнеща неизвестна карта, която изскачаше на неравни интервали, за да всява объркване и тревога сред законопослушните граждани. Тази година, на първия учебен ден, няколко белодрешковци бяха организирали окупация на един кабинет за втори клас в началното училище „Кингман“, която продължи цялата сутрин. Няколко седмици по-късно друга група се разходи из футболното игрище на гимназията насред играта и лежа на тревата, докато гневните играчи и зрители не изнесоха всички насила.

Вече от месеци местните чиновници се чудеха какво ще направят Грешните отломки, за да провалят Деня на героите. Кевин бе насрочил две срещи, на които това бе подробно обсъдено, и беше прегледал различни вероятни сценарии. Целият ден той ги чакаше да предприемат нещо със странна комбинация от ужас и любопитство, като че ли купонът нямаше да е завършен, докато те не го съсипеха.

Но парадът беше започнал и свършил без тях, а мемориалната служба бе почти към края си. Кевин бе положил венец в подножието на Паметника на заминалите в парк „Грийнуей“ — зловеща бронзова скулптура, дело на един от гимназиалните учители по изкуство. Предполагаше се, че трябва да изобразява бебе, излитащо от ръцете на изумената си майка и въздигащо се към небесата, но нещо не се беше получило. Кевин не беше художествен критик, но му изглеждаше, сякаш бебето пада, вместо да се въздига, а майката не е в състояние да го хване.

След благословията на отец Гонзалес последва момент на мълчание в памет на третата годишнина от Внезапното заминаване, последван от екота на църковните камбани. Речта на Нора Дърст беше последната точка в програмата. Кевин седеше на импровизираната сцена с неколцина други сановници и почувства леко безпокойство, когато тя пристъпи на подиума. Знаеше от опит колко страшно може да бъде да произнесеш реч, колко умения и увереност се изискваха, за да управляваш вниманието на дори два пъти по-малка тълпа.