Том Перротта - Останалите

Недоволен ропот се надигна от тълпата, която не одобряваше прекъсването или отношението. Почти цялата полиция беше на церемонията и след миг несигурност, няколко полицаи тръгнаха към натрапниците. Началник Родригес беше на сцената и точно когато Кевин се надигаше, за да се посъветва с него за това, доколко е разумно да се провокира конфронтация, Нора се обърна към полицаите.

— Моля ви, не ги закачайте. Те не пречат на никого.

Полицаите се поколебаха, после спряха, след като получиха сигнал от началника си. От мястото си Кевин имаше добра гледка към протестиращите и вече знаеше, че жена му е сред тях. Не беше виждал Лори от два месеца и бе поразен колко много е отслабнала, сякаш бе избягала във фитнес център, а не във възнесенски култ. Косата ѝ беше по-сива, отколкото я помнеше — Грешните отломки не се грижеха особено за външния си вид — но като цяло изглеждаше странно млада. Може би беше заради цигарата в устата ѝ — Лори пушеше в началото на връзката им, но жената, която стоеше пред него с вдигната буква „Н“ високо над главата, му напомняше повече на момичето в колежа, което обичаше забавленията, отколкото на унилата понапълняла жена, която го напусна преди шест месеца. Въпреки обстоятелствата, той почувства неоспорим спазъм на желание, реално и доста иронично раздвижване в слабините си.

— Не съм алчна — продължи Нора, подхващайки отново нишката на речта си. — Не се моля за този идеален ден на плажа. Дайте ми онази ужасяваща събота, когато всички бяхме болни и жалки, но живи и заедно. Точно сега това ми звучи като рай. — За първи път, откакто бе започнала да говори, гласът ѝ се пречупи от емоциите. — Бог да ни благослови, тези, които сме тук, и онези, които не са. Всички ние сме преживели много.

Кевин се опита да улови погледа на Лори през продължителните и някак предизвикателни аплодисменти, които последваха, но тя отказа дори да погледне в неговата посока. Той се опита да се убеди, че тя прави това против волята си — все пак беше обградена от двама едри брадати мъже, един от които приличаше малко на Нийл Фелтън, човека, който някога притежаваше гурме пицарията в центъра. Щеше да е успокоително да мисли, че тя е била инструктирана от висшестоящите да не се поддава на изкушението да общува дори мълчаливо със съпруга си, но той знаеше дълбоко в себе си, че това не е вярно. Лори можеше да погледне към него, ако искаше, можеше поне да отбележи присъствието на човека, с когото бе обещала да прекара живота си. Тя просто не искаше.

Когато мислеше за това по-късно, той се чудеше защо не беше слязъл от сцената, не бе отишъл там и не бе казал: „Хей, мина доста време. Изглеждаш добре. Липсваш ми“. Нищо не го спираше. И все пак бе останал на стола, не бе направил абсолютно нищо, докато хората в бяло не свалиха буквите си, не се обърнаха и не потънаха в гората.

Джил Гарви знаеше колко е лесно да обвиеш липсващите в романтичен ореол, да се преструваш, че са били по-добри, отколкото в действителност, някак по-висши от загубеняците, оставени на земята. Тя беше наблюдавала процеса отблизо в седмиците след четиринайсети октомври, когато всякакви хора — предимно възрастни, но също и деца — ѝ разказваха какви ли не щуротии за Джен Сасман, която всъщност не беше нищо особено, обикновен човек, може би малко по-красива от други момичета на нейната възраст, но определено не беше ангел, твърде добър за този свят.

Бог искаше компанията ѝ — казваха те. — Липсваха му сините ѝ очи и красивата ѝ усмивка.

Джил осъзнаваше, че те имат добри намерения. Тъй като беше от така наречените очевидци, единственият друг човек в стаята по време на заминаването на Джен, хората често я третираха със страховита нежност — сякаш беше скърбящ роднина, сякаш тя и Джен бяха станали сестри постфактум — и със странно уважение. Никой не я слушаше, когато се опитваше да им обясни, че всъщност не е станала свидетел на нищо и че е също толкова неосведомена, колкото са и те. В онзи съдбовен момент тя гледаше Ютюб, някакво тъжно, но смешно видео на малко дете, което си удряше главата и се преструваше, че не боли. Сигурно го беше гледала три или четири пъти последователно и когато най-накрая вдигна поглед, Джен я нямаше. Мина дълго време, преди Джил да разбере, че тя не е в тоалетната.

Горкото момиче — настояваха хората. — Сигурно ти е много трудно да загубиш най-добрата си приятелка по този начин.

Другото, което никой не искаше да чуе, беше, че тя и Джен вече не бяха най-добри приятелки, а Джил се съмняваше, че изобщо някога са били, макар че използваха тази фраза през годините, без да я обмислят много: моята най-добра приятелка Джен, моята най-добра приятелка Джил . Техните майки бяха най-добри приятелки, не те. Момичетата се мъкнеха заедно, защото нямаха друг избор (в този смисъл наистина бяха като сестри). Ходеха с една кола до училище, спяха в къщите си, отиваха на общи семейни ваканции и прекарваха безброй часове пред телевизора и компютъра в убиване на време, докато майките им пиеха чай или вино в кухнята.