Том Перротта - Останалите

„Почакай да ида в колеж — мислеше си тя. — Такова облекчение ще е да не ми диша във врата непрестанно.“

Това беше в реда на нещата, порастваш и се изнасяш. Онова, което не беше естествено, бе майка ти да се изнесе, да иде на другия край на града, за да живее в обща къща с група религиозни откачалки, да прекрати всякакво общуване със семейството си.

Дълго време след като тя напусна, Джил беше завладяна от детински глад за присъствието ѝ. Липсваше ѝ всичко от майка ѝ, дори нещата, които я влудяваха — фалшивото ѝ пеене, настояването, че пълнозърнестата паста има също толкова добър вкус, колкото и обикновената, неспособността ѝ да проследява сюжета и на най-простото телевизионно шоу (Чакай малко, това същият човек ли е като преди, или е някой друг?). Сякаш от нищото я връхлитаха спазми на копнеж и я оставяха замаяна и плачеща, склонна към неочаквани пристъпи на гняв, които неизбежно се обръщаха срещу баща ѝ, а това беше абсолютно нечестно, защото не той беше човекът, който я бе напуснал. В опит да парира тези атаки, Джил направи списък с грешките на майка си и го вадеше винаги когато усетеше, че става сантиментална.

Странен, писклив, абсолютно фалшив смях

Ужасен вкус за музика

Осъждаща

Не би ме поздравила, ако ме срещне на улицата

Грозни слънчеви очила

Обсебена от Джен

Използва думи като „опаля“ и „брътвеж“ в разговор

Натяква на татко за холестерола

Ръце като желе

Обича Бог повече от собственото си семейство

Всъщност до известна степен това работеше или може би просто свикваше със ситуацията. Във всеки случай, най-накрая тя спря да плаче, докато заспи, спря да пише дълги отчаяни писма, в които молеше майка си да се върне, спря да се обвинява за нещата, които не може да контролира.

„Това е нейното решение — научи се да си напомня. — Никой не я е карал да си ходи.“

Напоследък единственото време, в което майката на Джил ѝ липсваше последователно, беше сутрин, докато бе още полусънена, непримирена с идващия ден. Просто не беше правилно да слезе за закуска и да не я намери край масата в раздърпаната ѝ сива рокля, да няма кой да я прегърне и да прошепне: „Хей, поспаланке“, с глас, изпълнен от веселие и съчувствие. Джил ставаше трудно, а майка ѝ осигуряваше място за бавен и намусен преход към будност без много приказки или ненужна драма. Ако искаше да яде, нямаше проблем, ако не искаше — също нямаше проблем.

Баща ѝ се бе опитал да поеме щафетата, признаваше това, но двамата просто не бяха на една и съща вълна. Той беше действен тип и без значение кога станеше от леглото Джил, неизменно го заварваше, весел и окъпан, да чете сутрешния вестник — изумително бе, че все още прави това — с леко укорително изражение, като че ли тя беше закъсняла за среща.

— Виж ти, виж ти — каза баща ѝ, — виж кой е тук. Чудех се кога ли ще се появиш.

— Здрасти — смотолеви тя, осъзнавайки с неудобство, че е обект на родителски оглед.

Той правеше това всяка сутрин в опит да открие какво е станало предишната вечер.

— Лек махмурлук? — попита с тон, който бе повече любопитен, отколкото неодобрителен.

— Не съвсем. — Тя бе изпила само две бири в дома на Дмитрий и може би бе дръпнала един-два пъти от джойнта, който обикаляше компанията, към края на вечерта, но нямаше смисъл да навлиза в подробности. — Просто не съм се наспала.

— Хм — изсумтя той, без да се опитва да прикрие недоверието си. — Защо не си останеш вкъщи довечера? Може да гледаме филм.

Джил се престори, че не го е чула, и тръгна към кафемашината, да си налее чаша препечено кафе, което бяха започнали да купуват напоследък. Това беше двояк акт на отмъщение срещу майка ѝ, която не позволяваше на Джил да пие кафе в къщата, дори слабата запарка за закуска, която смяташе за толкова вкусна.

— Мога да ти направя омлет — предложи той. — Или пък да си хапнеш малко овесени ядки.

Тя седна и потръпна при мисълта за големите мазни сгънати омлети на баща си, през които се процеждаше оранжево сирене.

— Не съм гладна.

— Трябва да хапнеш нещо.

Тя пусна и това край ушите си и отпи голяма глътка от черното кафе. Така беше по-добре, мътно и тръпчиво, като шок за тялото ѝ. Очите на баща ѝ се преместиха към часовника над мивката.

— Ейми стана ли?

— Още не.

— Вече е седем и петнайсет.

— За какво да бърза. И двете имаме свободен първи час.

Той кимна и обърна страница от вестника си, както правеше всяка сутрин, след като тя му казваше същата лъжа. Никога не беше напълно сигурно дали ѝ вярва, или просто не му пука. Получаваше същото разсеяно отношение от много други възрастни — ченгета, учители, родители на приятелите ѝ, Дерек от магазина за замразен йогурт, дори от инструктора си по шофиране. Това беше обезсърчаващо, защото никога не знаеше наистина дали ще ѝ се подиграят, или ще се отърве.