Том Перротта - Останалите

— Някакви новини от Холи Уейн?

Джил следеше историята за ареста на лидера на култа с голям интерес, изпълнена с мрачно очарование от мръсните подробности в статиите, но също и засрамена заради брат си, който беше заложил на един мъж, оказал се впоследствие шарлатанин и свиня.

— Не и днес — отвърна баща ѝ. — Предполагам, че са изразходвали добрия материал.

— Чудя се какво ли ще прави Том.

Бяха обсъждали това през последните няколко дни, но не стигаха твърде далече. Трудно им беше да си представят какво ли може да си мисли Том, като дори не знаеха къде е той, какво прави и дори дали все още е в редиците на Движението за изцелителни прегръдки.

— Не знам. Той вероятно е доста…

Спряха да говорят, когато Ейми влезе в кухнята. Джил с облекчение видя, че приятелката ѝ носеше долнище на пижама — което не се случваше често — въпреки че относителното приличие на тазсутрешното облекло се подронваше от твърде изрязаното ѝ горнище. Ейми отвори хладилника и се взря продължително в него, накланяйки главата си, сякаш вътре ставаше нещо особено интересно. После измъкна картон с яйца и се обърна към масата, лицето ѝ беше отпуснато и сънливо, косата ѝ представляваше страховита бъркотия.

— Господин Гарви — каза тя, — има ли вероятност да ни забъркате някой от вашите вкусни омлети?

Както обикновено, избраха по-дългия път до училище, като се скриха зад „Сейфуей“, за да изпушат набързо един джойнт — Ейми правеше всичко възможно да не влиза в мейпълтънската гимназия без малко раздрусване — после се отправиха към Резервоар Роуд, за да видят дали в „Дънкин Донътс“ не се случва нещо интересно. Напълно очаквано отговорът беше „не“ — освен ако човек не смяташе няколко старци, дъвчещи бухтички, за интересни — но в момента, в който подадоха глави вътре, Джил бе надмогната от коварната страст за сладко.

— Нещо против? — попита тя, докато се взираше лакомо в тезгяха. — Не съм закусвала.

— Нищо. Дебелият задник си е твой.

— Хей. — Джил я удари силно по ръката. — Задникът ми не е дебел.

— Още — отвърна Ейми. — Хапни още няколко донъта.

Неспособна да избере между глазираните и желираните, Джил разреши дилемата си, като поръча и двата. Щеше да е напълно доволна да ги яде в движение, но Ейми настоя да седнат.

— За къде бързаме? — попита тя.

Джил погледна мобилния си телефон.

— Не искам да закъснявам за втория час.

— Аз имам физическо — каза Ейми. — Не ми пука дали ще го пропусна.

— Аз имам тест по химия. Който вероятно няма да взема.

— Винаги казваш така и винаги имаш високи оценки.

— Не и този път — възрази Джил. Беше пропуснала твърде много уроци през последните няколко седмици и беше напушена на твърде много от онези, на които успя да присъства. Някои предмети вървяха добре с тревата, но химията не беше сред тях. Когато се надрусаш и започнеш да мислиш за електрони, можеш да се озовеш съвсем далече от мястото, на което си започнал. — Този път съм прецакана.

— На кой му пука? Това е просто един тъп тест.

„На мен“, искаше да каже Джил, но не беше сигурна, че го мисли. Някога ѝ пукаше — даже много — и още не беше съвсем свикнала с усещането да не ѝ пука, макар че се стараеше.

— Знаеш ли какво ми каза майка ми? — продължи Ейми. — Каза, че когато била в гимназията, момичетата можели да пропуснат физическото, ако са в цикъл. Каза, че имало един учител, някакъв неандерталец, треньор по футбол, на който тя всеки час казвала, че има болки, и той винаги отвръщал: „Добре, стой на седалките“. Никога не се усетил.

Джил се разсмя, макар да бе чувала историята и преди. Това бе едно от малкото неща, които знаеше за майката на Ейми, освен факта, че беше алкохоличка, изчезнала на четиринайсети октомври и оставила дъщеря си сама с доведения ѝ баща, на когото тя не вярваше и не харесваше.

— Искаш ли хапка? — протегна Джил желирания донът. — Наистина е вкусен.

— Не, не. Натъпках се. Не мога да повярвам, че изядох целия омлет.

— Не обвинявай мен. — Джил облиза една блестяща капчица желе от края на палеца си. — Опитах се да те предупредя.

Изражението на Ейми остана сериозно, дори леко сурово.

— Не бива да се подиграваш на баща ти. Той е добър човек.

— Знам.

— И дори е нелош готвач.

Джил реши да не спори. В сравнение с майка ѝ, баща ѝ беше ужасен готвач, но Ейми нямаше как да знае това.

— Старае се — отвърна.

Тя дояде глазирания донът на три бързи хапки — отвътре беше толкова въздушен, сякаш под захарната облицовка нямаше почти нищо — после събра боклука.