Том Перротта - Останалите

— Ух — каза, ужасена от перспективата на теста, който трябваше да направи. — Май е по-добре да тръгваме.

Ейми я огледа за момент. Взря се в остъклените рафтове зад тезгяха — към редиците от донъти, подредени в метални кутии, глазирани и блестящи, покрити с пудра захар, натурални или пълни със сладки изненади — а после отново към Джил. Пакостлива усмивка бавно огря лицето ѝ.

— Знаеш ли какво? Мисля, че ще си взема нещо за ядене. Може би и кафе. Искаш ли кафе?

— Нямаме време.

— Разбира се, че имаме.

— Ами тестът ми?

— Какво за теста?

Преди Джил да отговори, Ейми бе станала и вървеше към тезгяха, джинсите ѝ бяха толкова изпънати, а походката — толкова кръшна, че всички се обърнаха да я гледат.

„Трябва да тръгвам“, помисли си Джил.

И едва тогава я връхлетя усещане за нереалност, внезапно осъзнаване, че е хваната в капана на лош сън, паническото чувство за безпомощност, сякаш не разполагаш със собствена воля.

Но това не беше сън. Всичко, което трябваше да направи, бе да стане и да тръгне. И все пак остана замръзнала на пластмасовата си розова седалка и се усмихваше глупаво, докато Ейми се обръщаше и оформяше с устни „извинявай“, макар от изражението ѝ да беше ясно, че изобщо не съжалява.

„Кучка — помисли си Джил. — Тя иска да се проваля.“

В моменти като този — а те бяха повече, отколкото ѝ се щеше да признае — Джил се чудеше какво прави, как е позволила на себе си да се заплете толкова много с някой толкова себичен и безотговорен като Ейми. Това не беше здравословно.

А и беше станало толкова бързо. Преди няколко месеца, в началото на лятото, едва се познаваха, бяха просто две момичета, които работеха заедно в западащия магазин за замразен йогурт и си говореха по време на затишията, някои от които продължаваха часове.

Първоначално бяха предпазливи, осъзнаваха принадлежността си към различни племена — Ейми беше секси и безразсъдна, животът ѝ беше хаотична сага от лоши решения и емоционална мелодрама. Джил беше пуритански настроена и отговорна, отлична ученичка и тийнейджърка за подражание. „Мечтая си да имах цял клас от такива като Джил“, беше писал не един учител в коментара си към досието ѝ. Никой никога не беше писал нещо подобно за Ейми.

С напредването на лятото те започнаха да се отпускат в нещо, което наподобяваше искрено приятелство, връзка, която правеше различията им все по-незначителни. Въпреки цялата си социална и сексуална самоувереност, Ейми се оказа изненадващо крехка, бързо избухваше в сълзи и буйни пристъпи на самоомраза; изискваше много усилия да бъде разведрена. Джил криеше тъгата си по-добре, но Ейми имаше начин да я изкара от нея, да я принуди да се отвори за неща, които не би обсъждала с никой друг — горчивината, която изпитваше към майка си, затрудненото общуване с баща ѝ, чувството, че е била измамена, че светът, в който е била възпитана да живее, вече не съществува.

Ейми взе Джил под крилото си, водеше я на купони след работа, запозна я с всичко, което беше пропуснала. Първоначално Джил беше уплашена — всеки, когото срещнеше, изглеждаше малко по-голям и по-готин от нея самата, макар че всички бяха на нейната възраст — но бързо преодоля стеснителността си. Напи се за първи път, пуши трева, остана до зори, потънала в разговори с хора, които преди подминаваше по коридора, хора, които бе отписала като пропаднали загубеняци. Една нощ, след като беше предизвикана, тя свали дрехите си и скочи в басейна на Марк Солърс. Когато се изкатери обратно няколко минути по-късно, гола и мокра пред очите на приятелите си, се почувства друг човек, като че ли старото ѝ Аз беше отмито.

Нищо от това нямаше да се случи, ако майка ѝ си беше вкъщи, не защото тя щеше да я спре, а защото Джил щеше сама да се спре. Баща ѝ се опита да се намеси, но изглежда, беше загубил вяра в авторитета си. В края на юли ѝ забрани да излиза веднъж, след като я намери припаднала на моравата пред къщата, но тя не обърна внимание на наказанието и той не го спомена отново.

Нито пък се оплака, когато Ейми започна да преспива у тях, макар че Джил не се беше посъветвала с него, преди да я покани. По времето, когато най-накрая се реши да пита какво става, Ейми вече беше неизменна част от къщата, спеше в старата стая на Том, налагаше свои странни изисквания към списъка за пазаруване на семейството, неща, които биха докарали удар на майка ѝ — глазирани бисквити с крем, банички с пълнеж, полуготови спагети. Джил бе права да твърди, че Ейми има нужда от почивка от доведения си баща, който понякога я „занимаваше“, когато се върнеше вкъщи пиян. Той още не я беше докосвал, но я гледал и говорел страховити неща, от които тя не можела да заспи.