Том Перротта - Останалите

— Господи, Мат. Необходимо ли е това?

Преподобният Джеймисън изглеждаше озадачен от въпроса. Той беше спретнат мъж с пясъчноруса коса на около четирийсет, но лицето му се беше отпуснало и обезформило през последните няколко години, сякаш остаряваше на бързи обороти.

— Тези хора не бяха герои. Трябва да спрем да ги третираме като такива. Искам да кажа, че целият този парад…

— Жената имаше деца. Няма нужда да четат с кого е спала в колежа.

— Но това е истината. Не можем да се крием от истината.

Кевин знаеше, че е безсмислено да спори. Мат Джеймисън беше благоприличен човек по всички стандарти, но беше объркан. Като мнозина отдадени християни, той бе дълбоко травматизиран от Внезапното заминаване, измъчван от страха, че Съдният ден е дошъл и отминал, а той го е пропуснал. Докато някои хора в неговата позиция реагираха с удвоена набожност, преподобният бе залитнал в другата посока и отричаше Възнесението със страст, посвещавайки живота си на задачата да докаже, че всички онези, които бяха избягали от земните си окови на четиринайсети октомври, не бяха нито добри християни, нито дори особено добродетелни хора. В този процес той се бе превърнал в упорит разследващ журналист и в абсолютен трън в задника.

— Добре — промърмори Кевин, сгъна вестника и го натика в задния си джоб, — ще го погледна.

Тръгнаха няколко минути след единайсет. Водеше полицейската автоколона, следвана от малка армада платформи, представящи разнообразие от граждански и търговски организации, най-вече стари резерви като Търговската камара на Грейтър Мейпълтън, местното поделение на „Образование срещу дрогата“ и Клуба на възрастните граждани. Имаше и демонстрации на живо: студенти от танцовия институт „Алис Хърлихи“ изпълняваха предпазлив танц върху импровизирана сцена, докато състав от деца каратисти от училището по бойни изкуства „Девлин Брадърс“ произвеждаше буря от удари и ритници във въздуха, докато грухтеше в свиреп унисон. За един страничен наблюдател всичко това би изглеждало познато, не особено различно от всеки друг парад, който бе преминавал през града за изминалите петдесет години. Само последното превозно средство в редицата щеше да го накара да се замисли — открит камион, драпиран с черно знаме, без нито един човек на него; празнотата му беше недвусмислена и не се нуждаеше от разяснения.

Като кмет, Кевин трябваше да се вози в една от двете почетни открити коли, които влачеха паметната платформа — малка мазда, шофирана от Пит Торн, неговия приятел и бивш съсед. Те бяха на второ място, на десет ярда зад фиат спайдъра, който возеше церемониалмайстора — красива, но крехка жена, на име Нора Дърст, която бе загубила цялото си семейство на четиринайсети октомври — съпруг и две малки деца, нещо, което хората смятаха за най-голямата трагедия в цял Мейпълтън. Нора бе преживяла лек пристъп на паника по-рано през същия ден и твърдеше, че се чувствала замаяна и отпаднала и трябвало да си иде вкъщи, но се беше справила с кризата с помощта на сестра си и един консултант доброволец, който беше на мястото точно за подобни случаи. Сега тя изглеждаше добре, седеше почти царствено на задната седалка на спайдъра, обръщаше се наляво и надясно и плахо повдигаше ръка, за да приеме спорадичните взривове от ръкопляскане от зрителите, които се бяха събрали по пътя.

— Публиката не е зле! — отбеляза Кевин високо. — Не очаквах толкова много хора!

— Какво? — изрева Пит през рамо.

— Няма значение! — изкрещя му Кевин, осъзнавайки, че е безполезно да се опитва да бъде чут през музиката.

Духовата секция беше долепена до бронята им и свиреше жизнерадостен вариант на „Хаваи Файв-О“, който продължаваше толкова дълго, че започваше да се чуди дали не е единствената песен, която знаят. Нетърпеливи заради погребалното темпо, музикантите продължаваха да се движат напред, като за кратко изпревариха колата му, а после рязко изостанаха, без съмнение всявайки хаос сред тържествената процесия и нареждайки се най-отзад. Кевин се завъртя на мястото си, опитвайки се да погледне през музикантите към маршируващите зад тях, но гледката му беше блокирана от гъсто разположените кафяви униформи, сериозните млади лица със зачервени бузи и духовите инструменти, хвърлящи проблясъци от разтопено злато на слънчевата светлина.

Там, отзад, помисли си той, беше истинският парад, какъвто никой не беше виждал преди, стотици обикновени хора, които вървяха на малки групи, някои държаха табели, други носеха тениски с образите на изчезнали приятели или роднини. Беше видял тези хора на паркинга малко след като се бяха пръснали към поделенията си и гледката им, гледката на тази необхватна сума на тяхната мъка, го беше разтърсила и той едва успя да прочете имената на флаговете им — „Сираците от 14 октомври“, „Коалиция на скърбящите съпруги“, „Майки и бащи на заминали деца“, „Мрежа на безутешните братя и сестри“, „Незабравящите своите приятели и съседи от Мейпълтън“, „Оцелелите от Мъртъл авеню“, „Учениците от «Шърли Де Сантос»“, „Бъд Фипс ни липсва“ и още много други. Участваха и няколко от водещите религиозни организации — „Богородица на тъгите“, Храмът „Бет-Ел“ и презвитерианите от „Сейнт Джеймс“ бяха изпратили свои представители, но те бяха притиснати доста назад, почти накрая, точно пред линейките.