Том Перротта: Останалите

— Ами ти? — попита Лори. — Ще продадеш ли къщата?

— Не веднага. Има шестмесечен пробен период. Не е нужно да вземам никакви решения преди това.

— Хитро.

Розали поклати глава, като че ли беше изумена от собствената си дързост. Лори виждаше колко е развълнувана, че е взела решение да промени живота си.

— Странно ще е да нося бели дрехи през цялото време. Ще ми се да бяха сини или сиви, или друг цвят. Не изглеждам добре в бяло.

— Просто не мога да повярвам, че ще започнеш да пушиш.

— Ух. — Розали беше заклет непушач, от онези, които махаха трескаво с ръка пред лицето си, когато се озовяха в радиус от двайсет фута до запалена цигара. — Ще ми трябва малко време, за да свикна. Но това е като тайнство, знаеш ли? Трябва да го направиш, нямаш избор.

— Горките ти дробове.

— Няма да живеем достатъчно, че да хванем рак. Библията казва, че след Възнесението ще има седем години на изпитания.

— Но това не беше Възнесението — каза Лори колкото на нея, толкова и на себе си. — Не точно.

— Трябва да дойдеш с мен. — Гласът на Розали беше тих и сериозен. — Можем да бъдем съквартирантки.

— Не мога — отвърна Лори. — Не мога да оставя семейството ми.

Семейството. Почувства се зле, когато изрече думата. Розали нямаше семейство. Беше разведена от години и Джен беше единственото ѝ дете. Имаше майка и пастрок в Мичиган и сестра в Минеаполис, но не говореше много за тях.

— Така си и мислех — каза тя и сви примирено рамене. — Но реших, че трябва да опитам.

Седмица по-късно Лори закара Розали на Гинко стрийт. Беше прекрасен ден, слънчев и огласяван от птичи песни. Къщите изглеждаха впечатляващо — големи триетажни постройки в колониален стил върху половинакров парцел, и вероятно са стрували повече от милион долара, когато са били построени.

— Еха — каза тя. — Доста наперено.

— Знам — усмихна се нервно Розали. Беше облечена в бяло и носеше малък куфар, който съдържаше предимно бельо и тоалетни принадлежности, както и албума, за който бе отделила толкова време. — Не мога да повярвам, че правя това.

— Ако не ти харесва, просто ми се обади. Ще дойда да те взема.

— Мисля, че всичко ще е наред.

Тръгнаха по стъпалата към бялата къща с надпис СЕДАЛИЩЕ на предната врата. На Лори не беше разрешено да влиза в сградата, така че тя прегърна приятелката си за довиждане на верандата, а после видя как една жена с бледо благо лице, която можеше да е и Кони, бившата дерматоложка, отведе Розали вътре.

Измина почти година, преди Лори да се върне на Гинко стрийт. Отново беше пролет, малко по-хладна, немного слънчева. Този път тя беше облечена в бяло и носеше малък куфар. Не беше много тежък, в него имаше само бельо, четка за зъби и албум с внимателно подбрани снимки на семейството ѝ — кратка визуална история на хората, които обичаше и оставяше зад гърба си.

Денят беше подходящ за парад, слънчев и нетипично топъл за сезона, небето беше като рисунка на рая от неделното училище. До неотдавна хората изпитваха нужда да вметнат нещо остроумно за времето, като „Хей, може би глобалното затопляне не е толкова лошо“, но напоследък никой не се притесняваше особено за дупката в озоновия слой или за патоса по света без полярни мечки. Погледнато в ретроспекция, цялото похабяване на толкова много енергия в страх по нещо така отдалечено и несигурно като екологичната катастрофа, надвиснала над далечното бъдеще, дълго след като ти и децата ти, и техните деца са преживели след отреденото ти време на земята и са се присъединили към теб, след като всичко е свършило, където и да е това място, изглеждаше почти смешно.

Въпреки тревогата, която го преследваше цяла сутрин, кметът Кевин Гарви откри, че е изпаднал в неочаквана носталгия, докато вървеше по булевард „Вашингтон“ към паркинга на гимназията, където трябваше да се съберат манифестиращите. Имаше още половин час до началото, платформите бяха подредени и готови за тръгване, маршируващите групи се подготвяха за съревнованието, като насищаха въздуха с дисонансна увертюра от викове, звуци и колебливо барабанене. Кевин беше роден и израснал в Мейпълтън и не можеше да спре да си мисли за парадите за Четвърти юли по времето, когато всичко още имаше смисъл, половината град бе подреден по главната улица, а другата половина — малките легионери, момчетата и момичетата скаути, смелите ветерани от задграничните войни, следвани от дамските помощни части — крачеха в средата на пътя и махаха на зрителите, сякаш бяха изненадани да ги видят, сякаш това беше някакво смахнато съвпадение, а не национален празник. Поне в спомените на Кевин всичко беше непоносимо шумно, трескаво и невинно — пожарникарските коли, тромпетите, танцьорите на ирландски танци, мажоретките с жезли в пайетени костюми, а една година дори и групата окичени с фесове шрайнъри, които се щураха в смешните си миниатюрни коли. След това имаше софтбол и пикници, поредица от успокоителни ритуали, чиято кулминация бяха големите фойерверки над езерото Филдинг, стотици прехласнати лица, обърнати към небето, ахкащи и охкащи при вида на съскащите огнени въртележки и бавно разцъфтяващите изригвания, които осветяваха тъмнината и напомняха на всички кои са, каква е принадлежността им и защо всичко това е толкова хубаво.