Том Перротта - Останалите

Днешното събитие — първият ежегоден Ден за възпоменание и размисъл за заминалите герои, ако трябва да сме точни — щеше да е съвсем различно. Кевин усети мрачното настроение веднага щом пристигна в гимназията. Невидимата мъгла от застояла мъка и хронично объркване, която сгъстяваше въздуха и караше хората да говорят по-тихо и все по-неохотно, отколкото биха го правили иначе на голямо събиране на открито. От друга страна, той бе едновременно изненадан и удовлетворен от посетителите, като имаше предвид хладното посрещане, което идеята за парада бе получила при първото си предлагане. Някои критици смятаха, че моментът е неподходящ („Твърде скоро е!“, настояваха те), а други мислеха, че едно светско почитане на четиринайсети октомври е своенравно и дори богохулно. Тези възражения с времето избледняха или защото организаторите бяха свършили добра работа в убеждаването на скептиците, или защото хората, чисто и просто, обичаха паради, независимо от повода. Във всеки случай толкова много граждани на Мейпълтън се бяха записали като доброволци, че Кевин се чудеше дали ще остане някой, който да ги поздравява отстрани, докато вървят по главната улица към парка „Грийнуей“.

Той се поколеба за момент точно преди линията на полицейските барикади, събирайки сили за предстоящия дълъг и труден ден. Накъдето и да погледнеше, виждаше съсипани хора и пресни напомняния за страданието им. Помаха на Марта Рийдър, някога бъбрива жена, която работеше на гише „Марки“ в пощата; тя му се усмихна тъжно, като обърна към него ръчно направения си плакат, за да го огледа по-добре. Представляваше голяма снимка на тригодишната ѝ внучка, сериозно дете с къдрава коса и леко изпъкнали очи. На него пишеше: АШЛИ, МОЯТ МАЛЪК АНГЕЛ. До нея стоеше Стан Уошбърн — пенсиониран полицай и бивш треньор на Кевин — набит, безврат човек, чиято тениска, опъната върху внушителен бирен корем, подканваше всеки загрижен: ПИТАЙ МЕ ЗА БРАТ МИ. Кевин изпита неочаквано желание да избяга, да се върне вкъщи и да прекара следобеда във вдигане на тежести или събиране на сухите листа — в нещо уединено и неизискващо умствени усилия — но то бързо премина, като хлъцване или срамна сексуална фантазия.

Като изпусна тиха, примирена въздишка, той тръгна през тълпата, здрависваше се и произнасяше имена, истинско въплъщение на политик от малкия град. Бивша футболна звезда от гимназията и виден местен бизнесмен, който беше наследил и увеличил семейната верига от големи магазини за алкохол, утроявайки годишните приходи по време на петнайсетгодишното им управление, Кевин беше популярна и забележима фигура в града, но идеята да се кандидатира за кмет никога не му беше хрумвала. И тогава, миналата година, напълно неочаквано той получи петиция, подписана от двеста негови съграждани, много от които познаваше добре. „Ние, долуподписаните, изпитваме отчаяна нужда от водач в тези тъмни времена. Ще ни помогнеш ли да си върнем града?“ Развълнуван от този зов, тъй като сам се чувстваше малко изгубен, след като бе продал бизнеса преди няколко месеца за малко състояние и още не знаеше какво да прави, той прие номинацията за кмет на новопоявилия се политически играч, който се бе нарекъл Партия на надеждата.

Кевин спечели изборите с голямо мнозинство и наследи Рик Малвърн, титуляр в течение на три мандата, който бе загубил доверието на гласоподавателите си след опита да изгори собствената си къща, който бе нарекъл „ритуално пречистване“. Не се беше получило — пожарната настоя да потуши кладата въпреки горчивите му възражения — и в последно време Рик живееше на палатка в собствения си двор, на фона на обгорените порутени останки от викторианската му къща с пет стаи. От време на време, когато Кевин излизаше да тича рано сутрин, попадаше на бившия си съперник точно когато онзи излизаше от палатката — веднъж гол до кръста и само по раирани боксерки — и двамата мъже си разменяха неловки поздрави на иначе тихата улица: „Йо“, „Хей“ или „Какво става?“, колкото да покажат, че не таят неприязън.

Колкото и да не харесваше аспекта от работата си, свързан с блъскането и потупването по гърба, Кевин смяташе за свой дълг да бъде достъпен за избирателите си, дори за чудаците и недоволните, които неизменно изпълзяваха на обществени събития. Първият, който го заговори на паркинга, беше Ралф Соренто, невъзпитан водопроводчик от Сикамор Роуд, който си проправи грубо път през група тъжни жени в еднакви розови тениски и се посади право на пътя на Кевин.