Том Перротта: Останалите

— Господин кмете — провлачено каза той, подсмихвайки се така, сякаш титлата сама по себе си беше абсурдна. — Надявах се да попадна на вас. Вие никога не отговаряте на имейлите ми.

— Добро утро, Ралф.

Соренто скръсти ръце пред гърдите си и огледа Кевин с обезпокояваща комбинация от забавление и презрение. Беше голям мъж, с дебело туловище, къса подстрижка и четинеста козя брадичка, облечен в лекьосани работни панталони и подплатено яке с качулка. Дори в този час, още нямаше единайсет, дъхът му вонеше на бира и беше ясно, че си търси белята.

— Само за да сме наясно — обяви Соренто с неестествено висок глас, — няма да дам проклетите пари.

Въпросните пари бяха стодоларовата глоба, която му бе наложена за стрелба по глутница улични кучета, които скитаха из двора му. Един зайчар бе убит на място, но някакъв овчарски мелез беше изкуцукал с куршум в задния си крак чак на три пресечки, оставяйки кървава следа и се бе строполил на тротоара недалече от академията „Младите филизи“ на Оук стрийт. Обикновено полицията не си даваше много зор заради простреляно куче, това се случваше депресиращо често, но няколко деца бяха станали свидетели на агонията му и оплакванията на техните родители и охраната предизвикаха делото срещу Соренто.

— Мери си приказките — предупреди го Кевин, усещайки с неудобство главите, които се обръщаха към тях.

Соренто го мушна с показалец в ребрата.

— Писна ми тези мастии да ми серат из ливадата.

— Никой не обича кучетата — призна Кевин. — Но следващия път повикай кучкарите, става ли?

— Кучкарите. — Соренто повтори думата с презрителен кикот. Той отново смушка Кевин, така че пръстът му опря в костта. — Те не вършат нищо.

— Не им достига персонал — насили се да се усмихне Кевин. — Правят всичко възможно в тази тежка ситуация. Както всички ние. Сигурен съм, че разбираш това.

Сякаш за да покаже, че разбира, Соренто отпусна пръста си. Наведе се близо до Кевин, дъхът му бе горчив, а гласът му — тих и доверителен.

— Ще ми направиш ли услуга? Кажи на ченгетата, че ако искат парите ми, ще трябва да дойдат и да си ги вземат. Кажи им, че ще ги чакам. Ще ги чакам с рязаната ми пушка.

Той се ухили в опит да изглежда зъл, но Кевин видя болката в очите му, стъкления умоляващ поглед зад избухването. Ако помнеше правилно, Соренто бе загубил дъщеря — пълничко момиче на девет или десет години. Името ѝ беше нещо като Тифани или Бритни.

— Ще им предам — потупа го внимателно по рамото той. — А сега защо не се прибереш у дома и не си починеш.

Соренто плесна ръката на Кевин.

— Не ме докосвай, мамка ти.

— Извинявай.

— Просто им кажи каквото ти казах, разбра ли?

Кевин обеща, че ще каже, после се забърза напред, опитвайки се да не обръща внимание на буцата ужас, която ненадейно се бе материализирала в стомаха му. За разлика от други съседни градове, Мейпълтън никога не бе ставал свидетел на самоубийство чрез полиция, но Кевин усещаше, че Ралф Соренто най-малкото си представя това. Планът му не изглеждаше особено вдъхновен — ченгетата имаше за какво друго да се тревожат, вместо за една неплатена глоба за жестокост срещу животни, но имаше какви ли не начини да провокираш сблъсък, ако наистина си го решил. Трябваше да каже на полицейския началник да предупреди патрулиращите полицаи с какво си имат работа.

Потънал в тези мисли, Кевин не осъзнаваше, че се е отправил право към преподобния Мат Джеймисън, някога от Библейската църква на Цион, докато не стана твърде късно за избягващи маневри. Всичко, което можеше да направи, бе да вдигне двете си ръце в безплоден опит да предотврати вземането на клюкарския парцал, който преподобният му подаваше.

— Вземи го — каза преподобният. — Тук има неща, които ще те разтърсят.

Като не намери елегантен начин да се измъкне, Кевин неохотно пое бюлетина, който носеше съпричастното, но тромаво заглавие „НА 14 ОКТОМВРИ НЕ БЕШЕ ВЪЗНЕСЕНИЕТО!!!“. На заглавната страница имаше фотография на д-р Хилари Едгърс, любима педиатърка, която бе изчезнала преди три години заедно с осемдесет и седем други местни жители и неизвестно колко милиона хора по цял свят. „БИСЕКСУАЛНИТЕ КОЛЕЖАНСКИ ГОДИНИ НА ДОКТОРКАТА РАЗКРИТИ!“, гласеше заглавието. В статията беше обособен един цитат: „ Бяхме сигурни, че е лесбийка — разкриват бившите ѝ съквартиранти“.

Кевин познаваше и се възхищаваше на д-р Едгърс, чиито близнаци бяха на възрастта на дъщеря му. Тя доброволстваше две нощи седмично в една безплатна клиника за бедни деца в града и изнасяше лекции в Асоциацията на учителите родители по въпроси като: „Дългосрочните ефекти от сътресенията върху младите атлети“ и „Как да разпознаем хранителното разстройство“. Хората я дърпаха през цялото време, на футболното игрище и в супермаркета, домогвайки се до безплатен медицински съвет, но тя никога не се противеше и не изразяваше дори леко нетърпение.