Джим Бъчър: Безумна луна

Мърфи запази за малко спокойствие, след което каза рязко:

— По дяволите!

— Какво, Мърфи?

Погледнах обратно към нея, без да спирам погледа си върху сдъвканите останки от Спайк.

Лицето и изразяваше загриженост за мен и в сините и очи имаше нежност. Тя веднага го промени, все едно сянка премина по него, чертите се изгладиха и станаха неутрални. Предполагам, че не е очаквала да се обърна към нея.

— Огледай наоколо още малко — каза тя. — След това ще поговорим.

— За какво да се оглеждам? — попитах аз.

— Ти си знаеш — каза тя. След което добави тихо, шепнейки, за да не я чуя: — Надявам се.

Върнах се към работата си и огледах помещението. Един от прозорците беше счупен от едната страна. До него беше катурната маса с изкривени и огънати крака. Приближих се до нея.

Всичко наоколо беше посипано с натрошени стъкла. Тъй като парчетата бяха вътре, вероятно нещото беше влязло през прозореца. По някои от тях имаше следи от кръв. Взех едно по-голямо парче и го разгледах. Кръвта беше тъмночервена, все още не съвсем изсъхнала. Извадих от джоба си бяла носна кърпичка, увих с нея парчето и го пуснах в джоба на шлифера.

Изправих се, обиколих наоколо и внимателно разгледах прахта по пода. На едно място той беше съвсем изметен, като че ли там се е разиграла борба, без да е проливана кръв. По-встрани, където светлината на халогенната лампа едва достигаше, подът беше залян от лунна светлина и блестеше като сребро. Наведох се над него.

В центъра на лунното петно съвсем ясно се виждаше отпечатък от лапа, голям почти колкото дланта ми. Приличаше на кучешка. Драскотините около нея можеше да са оставени от големи, остри нокти.

Погледнах през прозореца към почти пълната луна.

— О, по дяволите! — въздъхнах аз. — По дяволите!

Мърфи се приближи към мен и ме погледна мълчаливо, очаквайки да кажа нещо. Облизах устните си, изправих се и се обърнах към нея.

— Имаме проблем.

— Не се будалкай. Слушам те, Хари.

Кимнах с глава по посока на прозореца и започнах да изброявам:

— Нападателят вероятно е проникнал оттук. Спуснал се е към жертвата, нападнал я е, избил е настрани оръжието и и я е убил. Кръвта по прозореца е негова. Те са се борили за кратко, ето тук, където прахта бе разчистена. Спайк се е отскубнал към вратата, но не е успял да я стигне. Преди това е бил разкъсан на парчета. — Обърнах се към Мърфи и я изгледах важно. — Има и други убийства, извършени по същия начин. Вероятно преди около четири седмици, когато отново е имало пълнолуние. Това са другите убийства, за които спомена.

Мърфи ме погледна в лицето, избягвайки очите ми, и кимна с глава.

— Да, точно преди четири седмици. Никой друг не обърна внимание на пълнолунието. Само аз.

— Хм, тогава трябва да видиш и това — казах аз.

Заведох я до прозореца и посочих следата от лапа в прахта точно под него. Тя я огледа мълчаливо.

— Хари — попита ме след минута, — върколаците съществуват ли?

Тя отметна кичур коса от бузата си, някакъв дребен и странен за нея жест на уязвимост. След това скръсти ръце на корема си, като че ли и беше студено.

Кимнах.

— Да. Не са като тези във филмите, но съществуват. Мисля, че си имаме работа именно с такъв.

Тя пое дълбоко въздух.

— Добре тогава. Какво можеш да ми кажеш? Какво трябва да знам?

Отворих уста, но нямах възможност да кажа нищо. Отвън се чуха кратки викове, след което входната врата се отвори с трясък. Мърфи се напрегна и видях, че устата и се сви в стегната линия. Гърбът и се изправи, тя престана да се обгръща с ръце и ги спусна надолу до бедрата си.

— Проклета да съм — каза тя. — Как успяват тези задници да се довлекат толкова бързо?

Пристъпих напред, за да видя какво става. През вратата нахлуха четирима души, облечени в костюми, и веднага се пръснаха ветрилообразно в съвършена военна формация. Мъжът, който ги водеше, беше доста висок, не чак колкото мен, но минимум метър и деветдесет. Косата и веждите му бяха гарвановочерни, а очите — светлосиви, като пушек от горски пожар. Тъмносиният костюм му седеше добре и криеше атлетично тяло, въпреки че собственикът му беше над четирийсет. На ревера се вееше синя опознавателна лента, на която пишеше с едри букви ФБР.

— Осигурете периметъра — каза той с дълбок, напрегнат глас. — Лейтенант Мърфи, какво, по дяволите, правите на местопрестъпление извън вашата юрисдикция?

— Радвам се да ви видя, агент Дентън — отговори Мърфи равнодушно. — Много сте бързи.

— Казах ви, че не сте добре дошли в това разследване — каза Дентън отсечено. Сивите му очи проблеснаха и видях, че вената на челото му се издува ритмично. — Кой е този?