Джим Бъчър: Безумна луна

— Седиш си тук и се цупиш — каза Мърфи. Наведе се напред и разсеяно прибра в джоба си смачканата хартия, която аз бях бутнал на земята, вместо да я остави да увеличи боклука на пода. — Това не ти е присъщо, Хари.

Погледнах към Мърфи. Не беше кой знае какво усилие, защото Карин е едва метър и петдесет висока. Беше отрязала русата си коса, която по-рано стигаше до раменете и и сега тя беше по-къса отзад, отколкото отпред. Придаваше и малко хлапашки вид и подхождаше по-добре на сините очи и чипото носле. Беше облечена подходящо за времето със стари домашни дрехи — тъмни джинси, мека вълнена блуза, туристически обувки и тежко спортно яке. Носеше значката на колана си.

Мърфи беше изключително красива за човек, който притежава черен пояс по айкидо и няколко награди за стрелба от чикагската полиция. Истински професионалист, тя се бе борила, за да се добере до чин лейтенант. При това си беше създала неприятели и един от тях се беше погрижил малко след това да я натоварят със Специалния отдел.

— Здравей, Мърфи — казах аз, отпих глътка пиво и добавих: — Цяла вечност мина…

Опитвах се да говоря спокойно, но вероятно тя бе усетила гнева ми.

— Виж, Хари…

— Чете ли уводната статия в “Трибюн”? Дето те критикуват, че пилеете общинските пари за някакъв “психолог шарлатанин”, на име Хари Дрезден? Предполагам, че си я чела, защото оттогава спря да ми се обаждаш.

Тя си почеса носа.

— Нямам време за такива работи.

Не обърнах внимание на това.

— Не те упреквам. Допускам, че мнозина от чикагските данъкоплатци не вярват в магията и в магьосниците. Естествено, малцина от тях са виждали това, на което ние с теб сме се нагледали. Помниш, нали? Когато работехме заедно. И когато ти спасих живота.

Тя присви очи.

— Имам нужда от теб. Попаднахме в една ситуация…

— Имаш нужда от мен? Не сме си говорили от месец и внезапно имаш нужда от мен? Имам офис и телефон, и всичко останало, лейтенант. Не се налага да ме издирваш, докато вечерям.

— Ще кажа на убиеца следващия път да действа само в работно време — каза Мърфи. — Само че ще ми трябваш, за да го открия.

Изправих се на стола.

— Убийство? Нещо от моята област?

Мърфи ми отправи студена усмивка.

— Надявам се, че нямаш друг по-важен ангажимент.

Стиснах зъби.

— Не, готов съм — и станах.

— Чудесно — каза тя, обърна се и тръгна към изхода. — Да вървим.

Мърфи отказа да я закарам с моя стар фолксваген — синята костенурка.

Всъщност тя отдавна не е синя. Една от вратите е заменена със зелена, а другата е бяла, защото някакво същество с яки челюсти ги беше повредило. Гюрукът беше унищожен от огън и автомонтьорът, при когото ходя, Майк, го замени с друг, от червена кола. Най-важното бе, че костенурката вървеше, макар и не много бързо, и аз се чувствах добре в нея. Майк каза, че този модел фолксваген се поддържа най-лесно, и затова още я карам. В движение е осем-девет дни от десет. Което е направо страхотно.

Всички уреди имат склонност да се повреждат, когато наблизо има магьосник — щракна ли ключа, крушката изгаря. Когато преминавам покрай улична лампа, тя примигва и престава да свети. Около мен всичко се разваля, включително и автомобилите.

Не мисля, че беше много разумно от страна на Мърфи да рискува своята кола, когато можеше да използва моята, но тя каза, че ще поеме този риск.

Тя си мълчеше, докато подкара своя сатурн[1], най-напред по булевард “Кенеди”, а след това към предградието “Роузмонт”. Наблюдавах я малко неспокойно, докато пътувахме. Очевидно бързаше, защото поемаше твърде много рискове, засичайки другите коли, и се принудих да си сложа колана. Поне не бяхме на нейния мотоциклет.

— Мърф, къде е пожарът? — попитах аз.

Тя погледна към мен.

— Искам да те заведа там, преди да пристигнат другите.

— Журналистите ли? — Не можех да не вложа известно отвращение при произнасянето на думата.

— Няма значение — повдигна рамене тя.

Намръщих се, но не казах нищо повече — тя също не продума. Изминахме целия път в мълчание, напуснахме булевард "Кенеди" и спряхме на паркинга пред незавършения строеж на някакъв търговски център. Излязохме от колата.

Над главите ни прелетя ниско реактивен самолет, насочващ се към летище “О'Хейър”, само на няколко километра на запад. Хвърлих му един бърз поглед, а после се намръщих на Мърфи, след което униформен служител на реда ни поведе към зданието, оградено с полицейска лента. Осветлението беше обилно, а отгоре блестеше луната в почти правилна окръжност. Докато вървях, а разветите поли на моя дъстер[2] се удряха в крачолите ми, хвърлях огромна, тромава сянка, която надхвърляше по размери доста по-скромните очертания на Мърфи пред мен.