Джим Бъчър: Безумна луна

— Мърфи, не сме ли извън пределите на Чикаго? — попитах аз.

— Да — отвърна рязко тя.

— Аха, следователно сме извън вашата юрисдикция, поне формално погледнато.

— Хората имат нужда от помощ, където и да се намират, Дрезден. След като се случиха няколко убийства в Чикаго, можем да погледнем и на това първи. Освен това съм се разбрала с местната полиция. Така че — спокойно.

— Няколко убийства? — попитах аз. — Няколко? В смисъл на повече от едно? Мърфи, почакай малко.

Но тя не спря. Вместо това ме въведе в едно здание, което все още беше в строеж, макар че отвън изглеждаше напълно готово. Някои от прозорците бяха заковани с дъски. Едва когато се приближихме съвсем, успях да видя надписите над главната врата.

— “Варсити”? — изрекох аз, след като го прочетох. — То не изгоря ли миналата пролет?

— Ъхъ — каза Мърфи, поглеждайки ме през рамо. — Обаче ето го пак — на нов адрес и в нова сграда.

Шефът на чикагската мафия, Джони Марконе — Джентълмена, владееше улиците. Той пазеше центъра от всякакви груби действия и бранеше интересите си в предградията, като например тук, в “Роузмонт”. Миналата пролет, когато се изправих пред него в предишния му клуб “Варсити” във връзка с разпространението на един смъртоносен наркотик, заведението изгоря до основи.

След като историята приключи, се разнесе слух, че разпространителят на дрогата бил враг на Марконе и аз съм го ликвидирал по негова заповед. Не отрекох тези приказки. По-лесно е да оставиш хората да си приказват, отколкото да се наложиш на Марконе.

Вътре в зданието подовете бяха недовършени. Някой беше включил силно работно осветление и вътрешността бе залята от ярка бяла светлина. Навсякъде имаше прах от мазилка. По тезгяхите бяха разхвърляни инструментите на работниците, а отстрани чакаха кутии с боя и торби с нови четки. Не видях кръвта, преди Мърфи да протегне ръка и да ми попречи да стъпя в нея.

— Събуди се, Дрезден — каза тя с тъжен глас.

Спрях и погледнах надолу. Кръв. Много кръв. Започваше близо до крака ми и петното, което приличаше на протегната ръка на давещ се, бе оцветило пода в яркочервено. Проследих го чак до локвата, почти два сантиметра дълбока, която заобикаляше купчината разкъсани тъкани и плът, останала от трупа.

Стомахът ми се разбунтува, заплашвайки да изхвърли част от пържолата, която бях погълнал преди малко, но успях да го успокоя. По моя преценка трупът беше на мъж, около трийсетинагодишен. Бил е едър човек, с късо подстригана остра коса. Беше паднал на едната си страна и лицето му бе обърнато настрани от мен. Ръцете му бяха свити около главата, а краката — прибрани към корема. Неговото оръжие, малък автоматичен пистолет, лежеше на около два метра от него, недосегаемо за жертвата.

Заобиколих тялото, за да видя лицето.

Който и да беше го убил, не е бил човешко същество. Лицето му липсваше напълно. Устните му бяха отхапани и можех да видя оголените окървавени зъби. Носът му беше откъснат и част от него висеше настрани към пода. Цялата глава беше безформена, като че ли върху скулите е била упражнена огромна сила, а черепът беше изкривен.

Очите му ги нямаше, изтръгнати от главата. Отхапани. Около празните орбити имаше дълбоки разкъсвания, причинени от остри зъби.

Стиснах силно очи. Поех дълбоко въздух. След това още веднъж. И още веднъж. Това не ми помогна. Трупът смърдеше, от разкъсаните му вътрешности се излъчваше болнава, гнусна воня. Стомахът ми се опита да се изкачи в гърлото, да изскочи от устата и да тупне на пода.

Спомнях си и други подробности дори със затворени очи и започнах да си ги подреждам наум за по-късно. Сакото и ризата на жертвата бяха разкъсани на дълги кървави ивици по дължината на ръцете му, докато се е отбранявал. Ръцете и краката му бяха пихтия от кърваво месо, а дланите и пръстите — грубо откъснати, като чукани. Извивката на тялото криеше корема, но точно оттам изтичаше тази кръв, а вонята потвърждаваше, че е бил направо изкормен.

Отвърнах се от трупа и отворих очи, фиксирайки пода.

— Хари? — обади се Мърфи от другата страна на тялото.

В гласа и не се чувстваше твърдата нотка, която присъстваше цялата вечер. Тя не беше помръднала от мястото си по време на целия ми оглед.

— Познавам го — казах аз. — Или поне така ми се струва. Ще трябва да проверите зъболекарския му картон или нещо друго, за да сте сигурни.

Усетих недоволството в гласа и.

— Да. И кой е той?

— Не му знам името. Винаги му казвах Спайк заради прическата[3]. Той беше един от телохранителите на Джони Марконе.