Дебора Харкнес - Нощна сянка

— Не съм готов да те пусна — каза ми и ме придърпа към себе си.

— Сигурно имаш работа да вършиш — за Паството, за Филип, Елизабет. Добре съм, Матю — настоях аз, макар да исках да остане при мен колкото е възможно по-дълго.

— Вампирите възприемат времето различно от топлокръвните — каза той. Все още не желаеше да ме пусне.

— Колко дълга е вампирската минута? — попитах и се сгуших под брадичката му.

— Трудно е да се каже — промърмори Матю. — Нещо между обикновената минута и вечността.

Събирането на двайсет и шестте най-влиятелни вещици в Лондон не беше лесна работа. Съветът не се провеждаше така, както си го представях — в зала, подобна на съд, където вещиците са подредени в редици, а аз стоя пред тях. Той се точи няколко дни в магазини, таверни и салони из целия град. Нямаше официални представяния и никой не губеше време в любезности и формалности. Видях толкова непознати вещици, че скоро всичко ми се размаза.

Но някои преживявания се запечатаха в съзнанието ми. За първи път усетих безспорната сила на огнена вещица. Баба Алсъп не ме бе излъгала — нямаше как да се сбърка парещата сила в погледа и докосването на червенокосата магьосница. Макар пламъците в кръвта ми да се раздвижваха и танцуваха, когато бях наблизо, беше ясно, че не съм огнена вещица. Това се потвърди и когато се запознах с още две огнени вещици в сепаре в «Митрата», таверна в Бишъпсгейт.

— Тя ще се окаже истинско предизвикателство — отбеляза едната, след като свърши да гадае по кожата ми.

— Тъкачка, която може да пътува през времето с много вода и огън в кръвта — съгласи се другата. — Не вярвах, че ще видя някога такава комбинация през живота си.

Вятърните вещици от Съвета се събраха в къщата на баба Алсъп, която бе по-просторна, отколкото скромната ѝ външност предполагаше. Два призрака се скитаха из стаите, както и сянката на баба Алсъп, която посрещаше гостите на вратата, а после се плъзгаше тихо и се грижеше всички да са добре.

Вятърните вещици не бяха толкова страшни като огнените, докосванията, с които преценяваха дарбите и недостатъците ми, бяха леки и сухи.

— Буреносна е — промърмори среброкоса вещица на около петдесет години. Беше дребна и жилава и се движеше с висока скорост, която предполагаше, че гравитацията не я държи толкова здраво, колкото останалите.

— Прекалено фокусирана е — каза друга и се намръщи. — Има нужда да остави нещата да се случват от само себе си, инак всеки повей, който причини, ще се превърне в страшна буря.

Баба Алсъп прие коментарите им с благодарност, но когато си тръгнаха, изглеждаше облекчена.

— Сега ще си почина, дете — каза тя немощно, стана от стола си и тръгна към дъното на къщата. Сянката ѝ тръгна след нея.

— Има ли мъже в Съвета, бабо Алсъп? — попитах аз, като я хванах за лакътя.

— Една шепа са останали. Всички млади магьосници отидоха в университет да учат естествена философия — отвърна тя с въздишка. — Времената са странни, Даяна. Всеки така се е втурнал към новото, вещиците мислят, че от книгите ще научат повече, отколкото от практиката. Сега ще те оставя. Ушите ми пищят от всички тези разговори.

Една водна вещица дойде при мен в «Еленът и короната». Бях си полегнала, изтощена от обиколките из целия град предния ден. Вещицата беше висока и гъвкава и не стъпваше, а се носеше през къщата. Но в коридора се натъкна на непробиваема преграда от вампири.

— Всичко е наред, Матю — казах от вратата на спалнята ни и ѝ махнах да се приближи.

Когато останахме сами, водната вещица ме изгледа от главата до петите. Погледът ѝ гъделичкаше кожата ми като солена вода, беше освежаващ като потопяване в океана в летен ден.

— Баба Алсъп е права — съобщи тя с тих звънлив глас. — Има прекалено много вода в кръвта ти. Не можем да се срещаме с теб на групи, защото има вероятност да предизвикаме потоп. Ще се срещаш с нас една по една. Боя се, че ще ни отнеме цял ден.

И така, вместо аз да отида при водните вещици, те дойдоха при мен. Влизаха и излизаха от къщата и побъркваха Матю и Франсоаз. Но връзката между нас беше неоспорима, в тяхно присъствие усещах подводни течения.

— Водата не се застоява — промърмори една от тях, след като плъзна пръсти по челото и раменете ми. Обърна ръцете ми, за да огледа дланите. Беше малко по-възрастна от мен и имаше поразителни цветове: бяла кожа, черна коса и очи с цвета на Карибско море.

— Каква вода? — попитах, когато тя проследи поточетата, вливащи се в линията на живота ми.