Дебора Харкнес - Нощна сянка

Стигнахме до края му и пристъпихме в изба за съхранение на вино, разтоварено от корабите по Темза. Край стените имаше няколко бурета и свежият дъх на дървени стърготини се бореше с аромата на старо вино. Проследих източника на първата миризма: прилежно складирани ковчези, подредени по размери — от дълги сандъци, в които можеше да влезе Галоуглас, до миниатюрни за бебета. В далечните ъгли на помещението се движеха сенки, а в средата му, сред тълпа от свръхестествени същества се извършваше някакъв ритуал.

— Моята кръв е твоя, отче Хабърд. — Мъжът, който говореше, беше уплашен. — Давам я по своя воля, за да опознаеш сърцето ми и да ме причислиш към своето семейство. — Настъпи тишина, нарушена от болезнен вик. Въздухът се изпълни с напрегнато очакване.

— Приемам твоя дар, Джеймс, и обещавам да те закрилям като свое дете — отговори груб глас. — В замяна ти ще ме почиташ като свой баща. Поздрави братята и сестрите си.

Сред глъчта от поздрави кожата ми се вледени.

— Закъсня. — Гръмовен глас процепи шумотевицата и накара косата ми да настръхне. — Виждам, че се движиш с цялата си свита.

— Невъзможно е да закъснея, след като нямаме уговорка. — Матю ме стисна за лакътя, а десетки погледи се впиха в мен и кожата ми пламна, затрептя и се охлади.

Останалите ни наобиколиха с тихи стъпки. Висок слаб мъж застана точно пред мен. Срещнах втренчения му поглед, без да мигна, защото знаех, че е по-добре да не показваш страха си на вампир. Очите на Хабърд бяха вкопани под масивното чело, а около тъмносивите му ириси се виждаха сини, зелени и кафяви жилки.

Очите на вампира бяха единственото цветно нещо. Иначе беше неестествено блед, с бяло-руса коса, късо остригана по черепа му, почти невидими вежди и мигли и широка хоризонтална цепка вместо уста на гладко избръснатото си лице. Дългото му черно палто, кръстоска между тога на учен и свещеническо расо, подчертаваше мъртвешкия му вид. Без съмнение имаше много сила в широките му и леко приведени рамене, но във всичко останало приличаше на скелет.

Усетих раздвижване и тогава груби мощни пръсти сграбчиха брадичката ми и обърнаха главата ми настрани. В същия миг ръката на Матю обви китката на вампира.

Студеният поглед на Хабърд докосна тила ми и се спря на белега там. За първи път ми се искаше Франсоаз да ми бе сложила най-голямата яка, която можеше да се намери. Застигна ме леденият му дъх, който миришеше на живак и бор, после широката му уста се стегна и ъгълчетата на устните му станаха от бледопрасковени напълно бели.

— Имаме проблем, господин Ройдън — каза Хабърд.

— Имаме няколко проблема, отче Хабърд. Първият е, че държите нещо, което е мое. Ако не си махнете ръката, до изгрев-слънце ще разруша тази бърлога. А това, което ще се случи после, ще накара всяко същество в града — демон, човек, кръвопиец или магьосник — да си помисли, че е дошъл краят на дните. — Гласът на Матю трепереше от гняв.

От сенките изникнаха и други същества. Видях Джон Чандлър, аптекаря от Крипългейт, който дръзко срещна погледа ми. И Кит беше там, застанал до друг демон. Когато ръката на приятеля му се плъзна в сгънатия му лакът, Кит леко се отдръпна.

— Здравей, Кит — поздрави Матю с мъртвешки глас. — Мислех, че вече си избягал и си се скрил.

Хабърд подържа още малко брадичката ми, като извиваше главата ми назад, докато застанах лице в лице с него. Гневът ми към Кит и магьосника, които ни бяха предали, сигурно си бе проличал, защото вампирът поклати предупредително глава.

— «В сърцето си не враждувай против брата си»[67] — промърмори той и ме пусна. Очите му се плъзнаха из помещението. — Оставете ни.

Матю обгърна с длан лицето ми и пръстите му погладиха брадичката ми, за да изтрият миризмата на Хабърд.

— Върви с Галоуглас. Скоро ще съм при теб.

— Тя остава — каза Хабърд.

Мускулите на Матю се стегнаха. Не беше свикнал да го командват. След продължително мълчание той нареди на приятелите и роднините си да изчакат навън. Хенкок беше единственият, който не се подчини веднага.

— Баща ти казва, че мъдър човек може да види повече от дъното на кладенец, отколкото глупакът от планински връх. Да се надяваме, че е прав — промърмори Хенкок, — защото ни завря в наистина адска дупка тази вечер. — Погледна го още веднъж и последва Галоуглас и Пиер. Тежката врата се затвори и настъпи тишина.

Тримата стояхме толкова близо, че чувах тихото свистене на въздуха в дробовете на Матю. Колкото до Хабърд, чудех се дали чумата не е направила с него нещо повече от това да го побърка. Кожата му беше по-скоро восъчна, отколкото порцеланова, сякаш все още страдаше от болестта.