Дебора Харкнес - Нощна сянка

Докоснах корсажа си, мислех си за живота, който растеше в мен. Какви инструменти щяха да му трябват, за да оцелее в този свят?

По пътя към вкъщи си говорихме за алхимия. Матю ми обясни, че кристалите, над които Мери бдеше като квачка, са оксидирана желязна руда и смята да ги дестилира, за да получи сярна киселина. Винаги се бях интересувала повече от символизма на алхимията, отколкото от практичните ѝ аспекти, но следобедът с графиня Пембрук ми показа колко интригуващи връзки може да има между двете.

Скоро вече бяхме на сигурно място в «Еленът и короната» и пийвахме топла отвара от мента с лимон. Оказа се, че елизабетинците имат само билкови чайове. Продължавах да бъбря за Мери, когато забелязах Матю да се усмихва.

— Какво ти е толкова смешно?

— Преди не съм те виждал такава — отговори той.

— Каква?

— Толкова оживена, пълна с въпроси и разкази какво си правила. И с всички тези планове, които Мери е направила за теб за следващата седмица.

— Харесва ми отново да се уча — признах. — Отначало е трудно, когато нямаше всички отговори. През годините бях забравила колко забавно е да имаш само въпроси.

— И тук се чувстваш свободна както никога в Оксфорд. Тайните са самотно занимание. — Очите на Матю бяха пълни със съчувствие, когато ме погали с пръсти по брадичката.

— Никога не съм била самотна.

— Напротив. Мисля, че още си — каза той тихо.

Преди да формулирам отговора си, Матю ме вдигна от стола и ме притисна до стената край огнището. В стаята изникна Пиер, който само миг преди това никакъв го нямаше.

Тогава се чу почукване. Раменете на Матю се стегнаха и на бедрото му проблесна кама. Кимна, а Пиер отиде до вратата и рязко я отвори.

— Носим съобщение от отец Хабърд. — Бяха двама вампири в скъпи дрехи, които не бяха по джоба на повечето вестоносци. Никой от тях не надхвърляше петнайсет години. Никога не бях виждала вампири на такава възраст и си бях мислела, че е забранено да бъдат превръщани толкова млади.

— Господин Ройдън. — По-високият от двамата подръпна носа си и огледа Матю с индиговите си очи. След това премести поглед към мен и кожата ми изтръпна от студ. — Госпожо. — Матю стисна дръжката на камата си, а Пиер застана между нас и вратата.

— Отец Хабърд иска да ви види — съобщи по-дребният вампир и погледна с презрение оръжието в ръката на Матю. — Елате, когато часовникът удари седем.

— Кажи на Хабърд, че ще отида, когато ми е удобно — отвърна Матю язвително.

— Не само вие — поправи го по-високият.

— Не съм виждал Кит — каза Матю нетърпеливо. — Ако е загазил, вашият господар знае по-добре от мен къде да го търси, Корнър. — Името му подхождаше. Юношеското му тяло бе доста ъгловато.

— Марлоу прекара целия ден с отец Хабърд. — Гласът на Корнър бе отегчен до смърт.

— Нима? — изгледа го Матю с леден поглед.

— Да. Отец Хабърд иска вещицата — добави придружителят на Корнър.

— Ясно — каза с равен тон Матю. Нещо сребристо просветна в мрака и след миг лъскавата кама трептеше забита в рамката на вратата близо до окото на Корнър. Съпругът ми тръгна към двамата вампири и те неволно отстъпиха крачка назад. — Благодаря за съобщението, Ленард. — И затвори с ритник вратата.

Пиер и Матю се спогледаха мълчаливо, докато стъпките на невръстните пратеници отекваха надолу по стълбите.

— Хенкок и Галоуглас — нареди съпругът ми.

— Веднага. — Пиер изскочи от стаята и за малко да се сблъска с Франсоаз. Тя извади камата от рамката на вратата.

— Имахме посетители — обясни ѝ Матю, преди тя да замърмори, че е повредил дървото.

— Какво беше това? — попитах аз.

— Отиваме да се видим със стар приятел. — Гласът му бе зловещо спокоен.

Погледнах камата, която вече лежеше на масата.

— Този стар приятел вампир ли е?

— Вино, Франсоаз. — Матю сграбчи няколко листа хартия и разбута внимателно подредените ми купчини. Едвам се въздържах да протестирам, когато взе едно от перата ми и започна да пише с яростна бързина. Не беше ме поглеждал, откакто се почука на вратата.

— Има прясна кръв от месаря. Може би трябва…

Матю вдигна очи, устата му бе стисната в тънка резка. Франсоаз му наля бокал с вино, без да каже нищо повече. Когато приключи, той ѝ подаде две писма.

— Занеси това на графа на Нортъмбърленд в Ръсел Хаус. Другото на Рали. Той ще е в Уайтхол. — Франсоаз тръгна веднага, а Матю отиде до прозореца и огледа улицата. Косата му се бе заплела във високата ленена яка и изведнъж ми се прииска да я оправя. Но положението на раменете му ме предупреди, че този собственически жест няма да му хареса.