Дебора Харкнес - Нощна сянка

— Няма да ходя в бърлогата на Хабърд, за да споря отново с него за географията на града — подчерта Галоуглас и удари с ръкавиците си по бедрото. — Той не се съгласи с този ти аргумент, когато ти поиска да настаниш братството в Тауър, след като пристигнахме да помагаме на династията Ланкастър през 1485-а, няма да го приеме и сега.

— Да не го караме да чака — обади се Хенкок.

— Имаме достатъчно време — заяви надменно Матю.

— Никога не си разбирал приливите и отливите. Предполагам, че ще пътуваме по вода, защото смяташ, че и Темза не е част от града. В такъв случай може вече да сме закъснели. — Галоуглас посочи с палец към вратата.

Пиер ни чакаше там и подръпваше черните си кожени ръкавици. Беше сменил обичайното си кафяво наметало с черно, което бе прекалено дълго, за да е по модата. На дясното му рамо бе избродирана сребърна змия, увита около кръст, и полумесец в горния квадрант. Това бе полумесецът на Филип, който се отличаваше от Матювия само по липсата на звезда и хералдическа лилия.

След като и Галоуглас се нагласи като Пиер, Франсоаз метна подобна пелерина и на раменете на Матю. Тежките ѝ дипли допираха пода и го правеха да изглежда по-висок и дори още по-внушителен. Когато четиримата застанаха един до друг, гледката беше плашеща и би била достоверно вдъхновение за всички хорски разкази за вампири в черни наметала, писани някога.

В края на Уотър Лейн Галоуглас огледа наличните плавателни съдове.

— Тази може да издържи всички ни — прецени той и посочи дълга лодка с гребла, след това изсвири оглушително. Когато лодкарят попита къде отиваме, вампирът му даде сложни указания за маршрута ни, на кой док ще акостираме и кой ще гребе. Накрая се разкрещя и бедният човечец избяга към лампата на носа и започна да поглежда нервно през рамо.

— Като плашим всеки срещнат лодкар, няма да стоплим отношенията със съседите си — подхвърлих аз, докато Матю се качваше. Хенкок ме вдигна безцеремонно и ме предаде на съпруга ми. Лодката пое през реката и Матю ме стисна още по-здраво. Дори лодкарят ахна пред скоростта.

— Няма нужда да привличаме вниманието към себе си, Галоуглас — скастри го остро съпругът ми.

— Искаш ли ти да гребеш, а аз ще топля жена ти? — Матю не отговори и племенникът му поклати глава. — И аз така си помислих.

Меките отблясъци на лампите по Лондонския мост проникваха през мрака пред нас. С всяко загребване на Галоуглас звукът от движещата се покрай нас вода ставаше по-силен. Матю огледа брега.

— Спри при стълбите край «Старият лебед». Искам да се върна на тази лодка и да отплаваме преди падането на нивото.

— Тихо — прошепна настойчиво Хенкок. — Нали щяхме да изненадаме Хабърд? Направо да бяхме тръгнали по Чийпсайд с тромпети и знамена, щом ще вдигате толкова шум.

Галоуглас се обърна назад към кърмата и загреба силно два пъти с лявата си ръка. Още няколко загребвания ни отведоха до кея — всъщност просто паянтово стълбище, закрепено за пилони.

Изкачихме се до улицата и тръгнахме мълчаливо през виещи се алеи, шмугвахме се между къщи и прекосявахме малки градини. Вампирите се движеха безшумно като котки. Аз вървях по-неуверено, спъвах се в отронени камъни и стъпвах в пълни с вода дупки. Накрая се озовахме на широка улица. От далечния ѝ край долиташе смях, а от големите прозорци се разливаше светлина. Потрих ръце, привлечена от топлината. Може би бяхме стигнали. Може би всичко щеше да е много просто: ще се срещнем с Андрю Хабърд, ще му покажем венчалната ми халка и ще се приберем у дома.

Но Матю ни поведе по улицата към усамотен църковен двор, чиито надгробни камъни се бяха наклонили един към друг, сякаш мъртвите се опитваха да си общуват. Пиер носеше масивна метална халка с много ключове и Галоуглас пъхна един от тях в ключалката на вратата до камбанарията. Поехме през порутения неф и минахме през дървена врата вляво от олтара. Тясно каменно стълбище се виеше надолу и чезнеше в мрака. С ограниченото си зрение на топлокръвно същество нямаше как да се ориентирам, тъй като се въртяхме през тесния проход и пресичахме пространства, които миришеха на вино, плесен и разложена човешка плът. Преживяването бе като извадено от легендите, които прогонваха хората от криптите на църквите и гробищата.

Навлязохме по-дълбоко в лабиринт от тунели и подземни стаи и влязохме в зле осветена крипта. Празни очни орбити се взираха в нас от купчината черепи в малката костница. Вибрациите в каменния под и приглушеният звън на камбани показаха, че някъде над нас часовниците отброяват седем. Матю ни подкани да побързаме през друг тунел, в чието дъно се виждаше мек блясък.