Сергей Лукяненко - Нов патрул

— Антоне, моля те да приемеш извиненията ми… — повтори Хесер.

— Шефе, откъде решихте, че съм под чуждо влияние? — попитах аз.

— Не ти ли се струва странно, че след като си изпратил госта си, ти си решил да пиеш бира в смотано и скъпо кафене, макар че си знаел, че ти предстои да шофираш?

— Струва ми се. Но така се стекоха нещата този ден.

— А че именно в момента, в който внезапно реши да поостанеш на летището, пред очите ти е спретнало истерия момче предсказател?

— Животът се състои от съвпадения — философски отбелязах аз.

— А това, че самолетът благополучно е долетял до Барселона?

Ето тук ме хвана неподготвен.

— Как така е долетял?

— Нормално. Бръмчейки с мотора и поклащайки крила. Долетял, разтоварил хората и час по-късно отлетял обратно.

Поклатих глава.

— Борис Игнатиевич… Аз, разбира се, не съм предсказател. Но понякога проверявам целенасочено вероятността за едно или друго събитие… Момчето ревеше за катастрофа. Погледнах аурата му — Различен, неиницииран, в спонтанен изблик на сила. Започнах да преглеждам линиите на реалността — самолетът падаше. С вероятност деветдесет и осем процента. Може би… е, нали няма абсолютно точни предсказания… Да не са изплували тези два процента?

— Да допуснем. А как още можеш да интерпретираш случилото се?

— Провокация — казах аз неохотно. — Напомпали са момчето със сила, окачили са му фалшива аура. Добре познат похват, Вие самият… Хм. Е, после детето изпада в истерия, чувам воплите му, започвам да проверявам вероятностите… да допуснем, че те също са изкривени.

— С каква цел? — попита Хесер.

— Да ни накарат да изхабим напразно правото си за намеса от първо равнище. Самолетът не е имал никакво намерение да пада, хлапето не представлява интерес. А ние, като последни идиоти, сме дали празен изстрел.

Хесер вдигна назидателно пръст.

— Но ние така или иначе нямахме право на намеса!

— Имахме — промърмори Хесер. — Имахме и имаме. Но то е запазено лично за мен. Ако се беше обърнал пряко към мен… щях да разреша намеса.

— Виж ти… — казах аз. — Е, в такъв случай… наистина е съмнително. А хлапето какво е?

— Пророк… — призна Хесер с неохота. — С голяма сила. И върху теб няма никакви следи от въздействие. Така че може би си прав.

— Но самолетът не е паднал — каза тихо Олга.

Никой не отговори.

— Пророците не грешат — рече Хесер след малко. — Момчето е пророк, тъй като е направило предсказания за своята съдба и за съдбата на Висш Различен. Но самолетът не е паднал. Ти не си се намесвал в събитията…

И в този момент загрях.

— А Вие всъщност не сте проверявали дали съм бил под влияние, или не — казах аз. — Проверявали сте дали не съм спасил самолета без разрешение.

— И това също. — Хесер дори не се смути. — Но не исках да изказвам тази причина пред колегите.

— Много благодаря.

Изправих се и тръгнах към вратата. Хесер изчака да я отворя и едва тогава се обади:

— Трябва да ти кажа, Антоне, че много се радвам за теб. Радвам се и се гордея.

— И за какво по-точно?

— За това, че не си се намесил без разрешение. И дори не си прибягнал до разни човешки глупости, като телефонни обаждания за бомба в самолета…

Излязох и затворих вратата след себе си.

Искаше ми се да изкрещя или да ударя с юмрук в стената.

Но се държах. Бях невъзмутим и студен.

Та нали наистина не бях прибягнал до „разни човешки глупости“! Дори не ми беше хрумнало. Убедих се, че нямаме никаква законова възможност да спасим двеста души, и спасих един Различен и майка му.

Уроците са ми били от полза. Държах се като идеален Висш Различен.

И заради това се чувствах отвратително.

— Антоне!

Обърнах се и видях Семьон, който бързаше да ме догони. Той изглеждаше леко смутен, като стар приятел, станал неволен свидетел на неловка и грозна сцена. Но бяхме достатъчно стари и близки приятели, за да му се налага да се престорва, че по случайност все още не си е тръгнал.

— Мислех, че ще ми се наложи да чакам по-дълго — поясни Семьон. — Е, учуди ни шефът, учуди ни…

— Той е прав — неохотно признах аз. — Ситуацията наистина е странна.

— Възложиха ми да поговоря с момчето, да го инициирам, да обоснова пред родителите му необходимостта да посещава нашето училище… общо взето — стандартна процедура. Искаш ли да отидем?

— Какво, намерихте ли го вече? — поинтересувах се аз. — Аз открих само името, не съм се занимавах по-нататък…

— Разбира се, че го намерихме! Антоне, двайсет и първи век е! Обадихме се в информационния ни център и попитахме кой не се е явил на еди-кой си полет до Барселона. След минутка Толик се обади с отговора. Инокентий Григориевич Толков, на десет и половина години. Живее с майка си… е, нали знаеш, че Различните се срещат статистически по-често в непълните семейства.