Сергей Лукяненко: Нов патрул

— Ще обсъдим особеностите на посрещането на гости после. И така, Вие решихте да полекувате махмурлука си с бира. Какво стана после?

— Влезе жена с дете. Пълничко момченце на десет години, реве, та се къса. Молеше майка си да не летят, казваше, че самолетът ще се разбие. Е… разбира се, сканирах аурата му. Момчето се оказа неиницииран Различен от високо равнище, минимум първо-второ. Съдейки по всичко — предсказател. Възможно е даже и да е пророк.

В залата настъпи леко оживление.

— И откъде такива смели изводи? — попита Хесер.

— Цветът. Интензивността. Блещукането… — Напрегнах се, изпращайки в пространството онова, което бях видял. Всички седнали се вторачиха в една празна точка над масата. Разбира се, не създавах никакво реално изображение, но съзнанието винаги услужливо търси някаква точка във въздуха, за да разположи там картината.

— Да допуснем — кимна Хесер. — Но все пак пророк…

— Предсказателят по принцип е лишен от възможността да види собственото си бъдеще. А момчето беше изплашено от собствената си смърт. Това вече е довод в полза на пророка… — каза тихо Олга.

Хесер кимна неохотно.

— Осведомих се дали имаме право на намеса от първо-второ равнище — спасяване на целия самолет. Уви, нямахме такова право. Тогава взех разрешение на пето равнище и извадих от полета момчето и майка му.

— Разумно — Хесер като че ли се поуспокои. — Разумно. Момчето контролираме ли го?

Свих рамене. Семьон деликатно се изкашля и вметна:

— Работим по въпроса, Борис Игнатиевич.

Хесер кимна и отново ме погледна.

— Има ли още нещо?

Поколебах се.

— Той направи още едно предсказание. Лично на мен.

— На Различен от Висше равнище? — уточни Хесер, кой знае защо.

— Пророк! — изрече почти весело Олга. — Наистина пророк!

Кимнах.

— Можеш ли да го изкажеш, Антоне? — попита Хесер, вече съвсем кротко и дружелюбно.

— Без проблем. „Вие сте Антон Городецки, Висш Светъл маг. Вие сте бащата на Надка. Вие… Вие всички нас…“

— А нататък?

— В този момент го прекъснаха.

Хесер промърмори нещо и започна да потропва с пръсти по масата. Аз чаках. Всички останали също чакаха.

— Антоне, не бих искал да се проявявам като неучтив… но сигурен ли сте, че сте седнали да пиете бира по своя собствена воля?

Обърках се. Дори не се обидих, а се обърках. Да попиташ Различен дали не е попаднал под действието на нечие внушение е доста сериозна работа. Все едно… е, все едно един човек да попита друг дали интимният му живот е добър. Разбира се, този въпрос е възможен между близки приятели. Но между началник и подчинен… при това в присъствието на други сътрудници… Е, ако неопитен Различен извърши неадекватна постъпка… тук въпросът „Ти със собствената си глава ли мислеше?“ е уместен. Но и тогава е риторичен. А да се обърнеш с такъв въпрос към Висш Различен…

— Борис Игнатиевич — казах аз, с ожесточение съдирайки от себе си всичките слоеве ментална защита, — вероятно с нещо съм дал основание за Вашите думи. Наистина, не разбирам с какво точно. От моя гледна точка — да, действах единствено по своя собствена воля. Но ако се съмнявате, сканирайте ме, нямам нищо против.

Разбира се, това също беше риторична фраза. Абсолютно. По този начин човек, оказал се под някакво нелепо подозрение — например, че когато е бил на гости, е откраднал от масата сребърните лъжички — предлага да пребъркат джобовете му…

— Благодаря, Антоне, ще се възползвам от предложението ти — отвърна Хесер, изправяйки се.

В следващата секунда се изключих.

А после отворих очи.

В промеждутъка, разбира се, беше изминало някакво време — пет, десет минути. Само че аз не си го спомнях. Лежах на диванчето в кабинета на Хесер, което всички наричат иронично „плацдарм за мозъчен щурм“. Олга придържаше главата ми — и тя беше много, много ядосана. Срещу мен на стол седеше Хесер — и той беше много, много смутен. В кабинета нямаше никого другиго.

— Е, как… трепереща твар ли съм, или имам право? 5 5 Перифраза на думи на героя Разколников от романа на Достоевски „Престъпление и наказание“. — Бел.прев. — попитах аз.

— Антоне, най-смирено поднасям извиненията си — каза Хесер.

— Той вече се извини пред останалите присъстващи — добави Олга. — Антоне, прости на стария глупак.

Седнах и потърках слепоочията си. Главата не просто ме болеше, а изглеждаше удивително пуста и кънтеше.

— Кой съм аз? Къде съм? Кои сте вие? Не ви познавам! — промърморих аз.