Сергей Лукяненко - Нов патрул

— Тамара. Казвам се Тамара.

— А аз се казвам Антон.

— И Вие със сигурност нямате деца, нали, Антоне? — попита Тамара, на която никак не й се искаше да изоставя любимата тема.

— А, защо? Имам. Дъщеря. Надка. Връстница на този… дебеланко.

— Тоест не пожелахте да позволите на съпругата си да остане здрава и свободна жена? — усмихна се Тамара. — Каква е тя?

— Съпругата ли?

— Е, не дъщерята, естествено…

— По образование е лекар. А иначе… вълшебница.

— Ето какво не обичам у вас, мъжете — рече Тамара, изправяйки се. — Пошлата сладникавост. „Вълшебница“! Но май сте доволни, че тя се бъхти над печката, пере пелени, не спи нощем…

— Доволен съм. Макар че сега никой не пере пелени, отдавна се използват памперси.

При думата „памперси“ лицето на девойката се изкриви, сякаш са й предложили да изяде шепа хлебарки. Тя взе дамската си чанта и без да се сбогува тръгна към гишето за регистрация.

Мъжът сви рамене. Взе телефона, поднесе го към ухото си и той незабавно зазвъня.

— Городецки… Никак? Не, трето равнище по никакъв начин. Пълен чартър до Барселона. Може да се приеме, че това е второ… Не?

Той помълча. После каза:

— Тогава за мен едно седмо. Не, лъжа. Момчето има дарба за предвиждане от второ-първо равнище. Тъмните ще се противят със зъби и нокти… Една намеса от пето равнище — промяна на съдбата на един човек и един Различен… Добре, запишете ми го.

Той се изправи, оставяйки недопитата халба на масата. Тръгна към гишето на регистрацията, където пълничкото момченце нервно пристъпваше от крак на крак до майка си, застинала с каменно лице на мястото си в опашката.

Мъжът премина през пункта за проверка (кой знае защо, никой дори не опита да го спре) и се приближи към жената. Изкашля се учтиво. Срещна погледа й. Кимна.

— Олга Юриевна… Забравихте да изключите ютията, когато гладихте шортите на Кеша…

Върху лицето на жената се изписа паника.

— Можете да излетите с вечерния чартър — продължи мъжът. — А сега по-добре се върнете вкъщи.

Жената дръпна сина си за ръката и се втурна към изхода. Момчето, за което тя, изглежда, беше напълно забравила, гледаше мъжа с широко отворени очи.

— Искаш да попиташ кой съм аз и защо майка ти ми повярва? — поинтересува се мъжът.

Погледът на момчето се замъгли — сякаш се взираше или вътре в себе си, или някъде много далеч навън, където не бива да надзъртат възпитаните деца (впрочем, и невъзпитаните възрастни не бива да надничат там, без да е необходимо).

— Вие сте Антон Городецки, Висш Светъл маг — каза момчето. — Вие сте бащата на Надка. Вие… Вие всички нас…

— Какво? — попита с жив интерес мъжът. — Какво, какво?

— Кеша! — извика жената, внезапно сетила се за сина си. Момчето потрепна, мъглата в очите му се разсея. То каза:

— Само че не знам какво значи всичко това… Благодаря!

— Аз всички вас… — изрече замислено мъжът, наблюдавайки как жената и детето се носят покрай стъклената стена на летището към пиацата с такситата. — Всички вас ви обичам. Всички вас ще ви убия. Всички вие сте ми в ръцете… Аз всички вас… Но как аз всички вас…

Той се обърна и бавно тръгна към изхода. На входа за „Зеления коридор“ се спря и погледна към опашката пред гишето за регистрация за полета до Барселона.

Опашката беше голяма и шумна. Хората отиваха на море. Сред тях имаше много деца, много жени, много мъже, и даже една девойка чайлд-фри.

— Бог да ви спаси — каза мъжът. — Аз не мога.

Дима Пастухов тъкмо вадеше запалката си, за да даде огънче на партньора си Бисат Искендеров. Той си имаше своя запалка, просто така се беше получило при тях. Извади ли Дима цигара, Бисат бърка за огънче. Накани ли се да пуши азербайджанецът — Дима поднася запалката. Ако Пастухов имаше склонност към интелигентска рефлексия, би могъл да каже, че по този начин те демонстрират един на друг взаимното си уважение, въпреки разминаването им в редица възгледи — като се започне от националните проблеми и се стигне до това коя кола е по-яка, „Мерцедес ML“ или „БМВ X3“.

Ала Дима нямаше склонност към такива размишления. Двамата с Бисат караха фордове, предпочитаха немската бира пред руската водка и азербайджанския коняк и се държаха достатъчно дружелюбно един с друг. Така че Дима щракна бутона и изкара малкото езиче на пламъка, хвърли бегъл поглед към изхода на летището — и изпусна запалката, към която вече се беше понесла цигарата на приятеля му.

През вратата на зала „Заминаващи“ излизаше „куче“. Безопасен и интелигентен на вид мъж на средна възраст. Пастухов беше свикнал да вижда такива, но това не беше просто „куче“, а онзи същият… от ВДНХ… от далечното минало… Сега не изглеждаше пиян, по-скоро — малко махмурлия…