Сергей Лукяненко - Нов патрул

Единствено с цел да внимава да не му попада на пътя.

Дали защото Пастухов добре запомни позорното напиване, или защото у него се пробудиха неочаквани способности, но след известно време той започна да забелязва и други хора със странни очи. За себе си Пастухов ги наричаше „вълци“ и „кучета“.

В погледа на първите го имаше спокойното равнодушие на хищника — не злобно, не; вълкът разкъсва овцата без злоба, а по-скоро с любов. От такива Пастухов просто странеше, стараейки се да не привлича вниманието им.

Вторите, приличащи повече на някогашния млад пияница, имаха кучешки поглед. Понякога виновен, понякога търпеливо-грижлив, понякога тъжен. Пастухов го смущаваше само едно — кучетата гледат така не стопанина си, а в най-добрия случай — детето на стопанина. Затова Пастухов странеше и от тях.

Доста дълго му се удаваше да ги отбягва.

Ако децата са цветята на живота, това дете беше цъфтящ кактус.

Започна да си дере гърлото още от минаването през плъзгащите се врати на „Шереметиево Д“. Майка му, почервеняла от яд и срам (явно писъкът не се разнасяше за първи път), го мъкнеше за ръката, но момчето се дърпаше назад, запъвайки се и с двата крака, и виеше:

— Не искам! Не искам! Не искам да летя! Маменце, не бива! Маменце, не искам! Маменце, самолетът ще падне!

Майка му отпусна ръка — и момченцето се строполи на пода, където остана да си седи: пълничко, разревано, грозно дете на десет години, облечено малко по-леко, отколкото би трябвало в Москва през юни — явно полетът, който им предстоеше, беше до топлите страни.

Един мъж се надигна в кафенето на двайсетина метра от тях, като едва не събори недопитата халба бира. Гледа няколко мига към момчето и втълпяващата му нещо майка. После седна и каза тихо:

— Това е ужасно! Това е просто кошмар!

— И аз така мисля — подкрепи го младата жена, седнала срещу него. Остави чашката си с кафе и погледна с неприязън момченцето. — Бих казала даже — отвратително.

— Е, чак нещо отвратително не виждам — изрече меко мъжът. — Но че е ужасно… няма никакво съмнение…

— Лично аз… — започна девойката, но млъкна, забелязала, че мъжът не я слуша.

Той извади телефона си и набра някакъв номер. Тихо каза:

— Нуждая се от първо равнище. Първо или второ. Не, не се шегувам. Потърсете…

Прекъсна връзката, погледна към девойката и кимна:

— Извинявайте, спешно обаждане… Какво казвахте?

— Лично аз съм чайлд-фри — рече девойката с предизвикателство.

— Свободна от деца? Да не сте безплодна?

Девойката поклати глава:

— Широко разпространено заблуждение! Ние, които сме чайлд-фри, сме против децата, защото те заробват. Трябва да се избира — или си свободна горда личност, или си социален придатък към механизма за възпроизводство на населението!

— А! — кимна мъжът. — А аз си помислих… проблеми със здравето. Исках да Ви препоръчам добър доктор… А секса поне признавате ли го?

Девойката се усмихна.

— Е, разбира се! Да не сме някакви асексуални? Сексът, брачният живот — всичко това е хубаво и нормално. Просто… да се обвързваш с тези крещящи, тичащи…

— Мърляви — подсказа мъжът. — Нали също и мърлят непрекъснато. В началото не могат дори да си избършат сами задниците.

— Мърляви! — съгласи се девойката. — Точно така! Да прекараш най-добрите си години в обслужването на нуждите на недоразвити човешки индивиди… Надявам се, че не се каните да ми четете морал и да ме убеждавате, че ще се осъзная и ще се сдобия с куп деца?

— Не, не се каня. Вярвам Ви. Абсолютно сигурен съм, че ще изживеете живота си бездетна.

Покрай тях преминаха майката и детето, което или се беше поуспокоило, или — по-вероятно — просто се бе примирило, че полетът ще се състои. Майката полугласно го уговаряше — дочуваше се нещо за топло море, за хубав хотел и корида.

— О, Боже! — възкликна девойката. — Че даже и в Испания… Изглежда летим с един и същи полет. Представяте ли си, да слушам три часа истеричните писъци на този малък дебеланко!

— Предполагам, че няма да са три — каза мъжът. — Час и десет, час и петнайсет…

Върху лицето на девойката се изписа леко презрение. Мъжът изглеждаше доста преуспял, как можеше да не знае съвсем елементарни неща…

— Полетът до Барселона е три часа…

— Три часа и двайсет минути. Е, да допуснем…

— А Вие закъде летите? — Девойката стремително губеше интерес към него.

— За никъде. Изпратих приятел. После седнах да изпия халба бира.

Девойката се поколеба.