Дженнифер Арментраут - Обсидиан

— Кейти? — провикна се мама от долу. — Приятелката ти Ди е тук.

— Слизам — извиках в отговор и затворих лаптопа.

Изтичах надолу по стълбите и двете с Ди отпрашихме към железарията, която изобщо не беше близо до ФУ ЛЕНД, както бе казал Деймън. Но поне предлагаше всичко, от което имах нужда, за да приведа в приличен вид отвратителната цветна леха в двора.

Върнахме се обратно и с общи усилия разтоварихме чувалите с пръст и тор от колата. Бяха невероятно тежки и докато ги измъкнем, плувнахме и двете в пот.

— Искаш ли да пийнем по нещо, преди да ги завлечем до цветната леха? — предложих, разтривайки изтръпналите си ръце.

Ди се разкърши и кимна.

— Трябва да повдигам малко гирички. Хич ме няма по носенето.

Влязохме вътре и си сипахме студен чай.

— Подсети ме да се запиша в местния фитнес — пошегувах се, опипвайки слабите си мишци.

Ди се разсмя и вдигна нагоре потната си коса, за да се разхлади. Дори със зачервено от напрягане лице изглеждаше страхотно. А аз сто на сто приличах на сериен убиец. Поне беше ясно, че не съм достатъчно силна да навредя на никого.

— Ха! В Кетърман? Тук фитнес е да си завлечеш боклукчийската кофа до края на един черен път, откъдето ги събират, или да товариш сено.

Изрових отнякъде ластик и й го дадох да си върже косата, шегувайки се с „предимствата“ на живота в малкия град. Не бяха минали и десет минути, но когато излязохме навън, всички чували бяха наредени пред верандата.

— Как се домъкнаха дотук? — погледнах я с удивление.

— Сигурно брат ми ги е донесъл — отвърна тя и клекна да скубе плевели.

— Деймън?

Ди кимна.

— Безименен герой, както винаги.

— Как ли пък не — смотолевих.

По-скоро бих повярвала, че чувалите сами са дошли до лехата.

Двете с Ди нападнахме обраслата растителност с повече енергия, отколкото предполагах, че имаме. Винаги съм смятала, че плевенето е прекрасен начин човек да си изкара яда, а на Ди, изглежда, й се бе насъбрало много, ако се съди по настървението, с което скубеше избуялата трева. С такъв брат съвсем не беше изненадващо.

— Айдеее, замина ми маникюрът — каза след малко тя, оглеждайки изпочупените си нокти.

— Казах ти, че трябва да сложиш ръкавици — засмях се.

— Но ти не носиш.

Погледнах окаляните си ръце и не видях особена разлика, като се изключи мръсотията. Обикновено ноктите ми бяха изпочупени.

— Да, ама аз съм свикнала.

Ди сви рамене и отиде да вземе греблото. Изглеждаше нелепо в тясната си пола и сандалите на платформа, за които твърдеше, че са последен хит в градинарската мода.

— Но пък е забавно — отбеляза, влачейки греблото към мен.

— По-забавно от пазаруването? — пошегувах се.

Тя сериозно се замисли, чак сбърчи нос.

— Да, по-… успокояващо е.

— Права си. Човек не мисли, като се занимава с такъв вид работа.

— Това е най-хубавото — отвърна тя и започна да чисти старата тор с греблото. — Ти за да не мислиш ли го правиш?

Изправих се, за да отворя чувала с прясна тор. Не знаех как да отговоря на въпроса й.

— Баща ми… много обичаше да се занимава с такива неща. Градинарството му се отдаваше. В предишния ни апартамент нямахме двор, но имахме балкон, който заедно превърнахме в истинска градина.

— Къде е сега баща ти? Да не би вашите да са се развели?

Стиснах зъби. Никога не говорех за татко. Никога. Беше добър човек и прекрасен баща. Не заслужаваше да си отиде толкова рано.

Ди се притесни.

— Извинявай. Не ми влиза в работата.

— Не, няма проблем — отвърнах и се наведох да изтупам пръстта от полата си.

Когато отново вдигнах поглед, тя подпираше греблото на верандата. Ръката й сякаш беше прозрачна. Виждах белия парапет през нея. Премигнах няколко пъти и всичко отново изглеждаше нормално.

— Кейти? Добре ли си?

Сърцето ми биеше силно. Отместих поглед към лицето й и после пак към ръката. Беше си цяла.

— Да, добре съм — кимнах. — Ъъъ… баща ми се разболя. Рак. Нелечим. В мозъка. Откриха му го, когато почна да страда от главоболие и да му се привиждат разни неща. — Усетих буца в гърлото си. Като на мен ли? — Иначе нищо му нямаше, беше си съвсем добре преди диагнозата. Започна химиотерапия и лъчетерапия, но всичко се разви толкова бързо. Почина два месеца по-късно.

— Божичко, Кейти, толкова съжалявам! — Лицето й бе пребледняло, гласът й — мек и тих. — Какъв ужас!

— Не се притеснявай — насилих се да се усмихна. — Беше преди три години. Майка ми затова реши да се преместим. Да сме започнели на чисто.