Дженнифер Арментраут: Отпор

Преди време си бях наумила — в случай че съм още жива, когато настъпи краят на света — да се покатеря на покрива и да надуя до дупка „It’s the End of the World as We Know It (And I Feel Fine)“ 1 1 „Дойде краят на света такъв, какъвто го познаваме (и аз се чувствам добре)“. — (англ.). — Б.пр. на R.E.M, но в действителност животът невинаги е толкова забавен.

Ето че краят настъпваше, краят на света, какъвто го познавахме, а това не беше нито хубаво, нито забавно.

Отворих очи и дръпнах леко тънките бели завеси. Надникнах навън край верандата и разчистения двор и отправих поглед в гъстия лес, който опасваше бунгалото — Люк го бе скътал насред горите край Кьор Д’Алейн, град в Айдахо, чието име нито можех да произнеса, нито да напиша правилно.

Дворът пустееше. През дърветата не просветваше ярка бяла светлина. Навън нямаше никой. Грешка. Навън нямаше нищо. Нямаше птици, които да чуруликат, да прехвърчат от клон на клон между листата. Нито едно горско животинче не притичваше забързано насам-натам. Не се чуваше жуженето на насекомите. Всичко бе притихнало, бе неподвижно, безмълвно по страховит и същевременно фантастичен начин.

Взирах се в гората там, където за последен път зърнах Деймън. Дълбоко в гърдите ми запулсира силна болка. Струваше ми се, че хиляди години са изминали от нощта, когато заспахме на дивана. Всъщност бяха минали само около четиридесет и осем часа, откакто се събудих, обзета от топлина и почти заслепена от истинския образ на Деймън. Той не съумяваше да овладее трансформацията си, но дори и да знаехме какво означава това, едва ли нещо щеше да се промени.

Стотици, ако не и хиляди луксианци се спуснаха на земята и Деймън… заедно с брат си и сестра си, тръгна с тях, а ние останахме в бунгалото.

Усетих силно напрежение в гърдите — сякаш някой бе стиснал сърцето и дробовете ми в стоманени клещи. Предупреждението на сержант Дашър не ми даваше мира. А като си помисля само, че го смятах за откачен, както впрочем и Дедал.

Само че те се оказаха много прави.

Както ни предупреждаваха хората от Дедал, луксианците пристигнаха подготвени, а Деймън… Болка разкъса дробовете ми, остави ме без въздух. Стиснах очи — не знаех нито защо бе тръгнал с тях, нито защо нямах вест от него, брат му или сестра му. Ужасът и объркването от изчезването му ме преследваха непрестанно, не само докато бях будна, но и в кратките минути, когато заспивах.

Чия страна ще вземе Деймън? Дашър ми зададе този въпрос, докато ме държаха в Зона 51, но едва ли сега отговорът ми щеше да е същият.

През последните два дни от небето прииждаха още луксианци. Пристигаха като безкраен поток от падащи звезди, а след това…

— Нищо.

Отворих очи. Завесата се изплъзна между пръстите ми и аз тихичко се върнах на мястото си.

— Изчезвай от главата ми!

— Не съм виновен аз — отвърна Арчър от дивана. — Излъчваш мислите си толкова силно, че ми иде да се свия в някой ъгъл и да се залюшкам напред-назад, шепнейки до безкрай името на Деймън.

Наежих се ядовито, но колкото и да се стараех да прикривам грижите и страховете си, беше безполезно, когато в бунгалото живееха две основи. Умението им да четат мисли ми лазеше по нервите.

Отново повдигнах завесите и се загледах в гората.

— Още ли няма следа от луксианците?

— Не. През последните пет часа нито една светлинна не се е спуснала от небето. — Долових в гласа на Арчър умората, която изпитвах и аз. И той като мен не беше мигнал — аз гледах навън, той не отделяше очи от телевизора. Навсякъде по света новинарските емисии съобщаваха за „явлението“.

— Някои от каналите се опитват да убедят хората, че става дума за силен метеоритен дъжд.

Изпъшках.

— Всеки опит да прикрият каквото и да било, вече е безсмислен — въздъхна Арчър и имаше право.

Случката в Лас Вегас, всичко, което направихме там, беше заснето и само след няколко часа се въртеше в интернет. По някое време през деня, след като Лас Вегас бе напълно заличен от лицето на земята, всички записи бяха спрени, но бедата вече бе сторена. От кадрите, които заснеха камерите на хеликоптера, преди силите на Дедал да го свалят, до сцените, записани от очевидци с мобилни телефони — истината не можеше да бъде скрита. Интернет е странно място — докато едни вещаеха края на света в блоговете си, други подхождаха по-творчески към събитията и вече бяха направили гротескна снимка на невероятно фотогеничния светещ извънземен.