Дженнифер Арментраут - Отпор

Затова си представих лисици с поли от трева, които кършат снага.

— Много си странна — изсумтя Арчър.

— А ти си грубиян. — Потеглихме. Приведох се напред, надникнах през прозореца и се опитах да различа нещо между дърветата.

— Вече ти казах. Понякога е почти невъзможно да не четеш хорските мисли. — Той спря в края на чакълената алея, огледа се и в двете посоки и чак тогава продължи. — Повярвай ми, има дни, в които си мечтая да не мога да надзъртам в главите на хората.

— Предполагам, че последните два дни с мен са били такива.

— Истината ли да кажа? С теб беше добре. — Аз повдигнах вежди, той ми хвърли поглед. — Ти се държиш.

Всъщност не знаех как да отвърна — откакто пристигнаха луксианците, постоянно се чувствах на ръба на нервен срив. И съвсем не ми беше ясно какво ме държи. Преди година бих превъртяла от страх и онзи ъгъл щеше да се превърне в най-добрия ми приятел, но вече не бях момичето, което бе почукало на вратата на Деймън.

Допусках, че никога отново няма да бъда същата.

Преминах през много изпитания, особено когато попаднах в ръцете на хората от Дедал. Преживях неща, които не исках да си спомням, но времето с Деймън и месеците, прекарани в Зона 51 ме направиха по-силна. Или поне така предпочитах да мисля.

— Налага се да се държа — отвърнах накрая, обвих ръце около тялото си и се вгледах в бързо отминаващите борови дървета. Бодливите клони се сливаха в обща размита маса. — Защото знам, че когато аз изчезнах, Деймън… не е изпаднал в отчаяние. Затова и аз не бива да унивам.

— Но…

— Ти се тревожиш за Ди, нали? — прекъснах го аз и се обърнах към него.

Един мускул заигра по челюстта му, но той не отговори. Пристигнахме в мълчание в най-големия град в Айдахо, а аз не можех да спра да мисля, че си губя времето, вместо да запретна ръкави и да се опитам да го намеря. Както бе сторил и той за мен.

— Това беше различно — секна мислите ми Арчър и зави към най-близкия супермаркет. — Той знаеше в какво се забърква. Ти не знаеш.

— Нима? — попитах го. В това време той намери място за паркиране близо до входа. — Може и да е имал бегла представа, но мисля, че не е знаел. Въпреки това дойде, постъпи смело.

Арчър извади ключовете и ме изгледа продължително.

— Ти също си смела, но не си глупава. Поне се надявам и занапред да доказваш, че не си глупава. — Той отвори вратата. — Не се отделяй от мен.

Направих гримаса, но той слезе. Паркингът бе претъпкан с коли и аз се питах дали хората се запасяват за предстоящия апокалипсис. По новините показваха бунтове и размирици в големите градове, предизвикани от падането на „метеоритите“. Местната полиция и военните спряха излъчването на репортажа, но неслучайно съществуваше телевизионна програма, наречена „Как да оцелеем в Деня на Страшния съд“. В голяма степен Кьор Д’Алейн сякаш оставаше незасегнат от случващото се, при все че толкова много луксианци се приземиха в горите наоколо.

В магазина беше пълно с народ, а количките бяха натъпкани догоре с консерви и бутилки с вода. Арчър взе една кошница, а аз извадих списъка, като се стараех да гледам надолу. Но все пак забелязах, че никой не се запасяваше с тоалетна хартия например.

Това щеше да бъде първото нещо, което аз бих грабнала, ако мислех, че настъпва краят на света.

Вървях плътно до Арчър. Двамата се отправихме към рафтовете с лекарства и взехме да оглеждаме безкрайните редици кафяви шишета с жълти капачки. Въздъхнах и погледнах списъка.

— Трябваше да ги наредят по азбучен ред.

— Така щеше да е твърде лесно. — Протегна ръка пред очите ми и взе едно шишенце. — Имаме препарат с желязо в списъка, нали?

— Да. — Зареях колебливо пръсти над фолиевата киселина. Взех шишето, без да знам нито какво представлява това, нито за какво служи.

— А отговорът на предишния ти въпрос е да — Арчър клекна.

— Ъ?

Погледна ме с примижали очи.

— Попита ме дали се безпокоя за Ди. Да, безпокоя се.

Стиснах силно шишенцето, а дъхът ми замря.

— Значи си падаш по нея?

— Да. — Той се вгледа в грамадните шишета с витамини за бременни. — Въпреки че Деймън й е брат.

Взирах се в него, а устните ми се извиха в усмивка за първи път, откакто луксианците бяха…

Гръмовният тътнеж, предизвикан сякаш от мълния, дойде от нищото, разтърси рафтовете с лекарствата и така ме стресна, че отскочих назад.

Арчър плавно се надигна и огледа с проницателния си поглед претъпкания магазин. Хората се заковаха на място, някои стиснаха здраво количките си, други ги пуснаха и колелцата им заскърцаха, докато те се плъзгаха по пода.