Дженнифер Арментраут - Отпор

С други думи. Деймън — уловен, докато преминава в истинския си образ. Човешкото му лице се бе размило до неузнаваемост, но аз знаех, че това е той. Ако беше тук сега, би се позабавлявал доста, но аз…

— Престани — внимателно рече Арчър. — В момента не знаем какво прави Деймън, нито пък другите луксианци, но те ще се върнат.

Най-сетне се обърнах с гръб към прозореца и погледнах Арчър. Русолявата му коса бе подстригана късо, по войнишки. Беше висок, с широки рамене и имаше вид на човек, който, наложи ли се, би се впуснал в бой, и бях сигурна, че ще го стори.

Арчър можеше да убие, без да му мигне окото.

Когато го срещнах за първи път в Зона 51, си мислех, че е обикновен войник. Едва след като се появи Деймън открихме, че Люк го е внедрил в Дедал, и също като него е основа — дете на луксианец и жена хибрид.

— Ти наистина ли вярваш, че ще се върнат? — попитах. Той стрелна аметистовите си очи към мен.

— В момента няма в какво друго да вярвам. Никой от нас няма в какво друго да вярва.

Думите му не ме успокоиха.

— Съжалявам — отвърна той и ми показа, че отново е доловил мислите ми. И преди да се разгневя, кимна към телевизора. — Нещо става. Иначе защо толкова много луксианци ще слязат на Земята, а сетне ще се спотаят?

Това беше въпросът на годината.

— Струва ми се, че отговорът е ясен — чу се глас откъм коридора. Обърнах се и видях Люк да влиза в дневната. Висок, строен, с кестенява коса, вързана на къса опашка. Беше по-малък от нас, на около четиринадесет или петнадесет, но се държеше като главатар на тийнейджърска мафия и понякога бе по-страховит и от Арчър. — И ти знаеш отлично за какво говоря — добави, поглеждайки Арчър.

Арчър и Люк си размениха войнствени погледи — нещо, което често правеха през последните два дни, а аз се настаних на облегалката на креслото до прозореца.

— Ще ми обясните ли на глас?

В красивото лице на Люк имаше нещо момчешко, още не бе изгубил детската си закръгленост, но в очите му сияеше мъдрост, неприсъща за възрастта му.

— Луксианците кроят планове, готвят се за битка. Изчакват — той се облегна на рамката на вратата и скръсти ръце.

Това не беше добре, но не се изненадах. Почувствах болка в слепоочията. Без да каже дума, Арчър се загледа отново в телевизора.

— Защо иначе да идват тук? — продължи Люк, наклони глава и се загледа в завесите на прозореца. — Главата си залагам, че не са дошли, за да се здрависат с този-онзи и да целуват бебешки бузки. За пристигането им има причина и това не е на добро.

— В Дедал винаги са смятали, че рано или късно, луксианците ще ни нападнат. — Арчър се облегна назад и кръстоса ръце на коленете си. — Цялото начинание с основите е започнало заради този страх. В края на краищата луксианската история показва, че не се отнасят мило с другите интелигентни форми на живот. Но защо сега?

Потръпнах и разтърках слепоочията си. Не повярвах на доктор Рот, който твърдеше, че всъщност луксианците са предизвикали войната с арумианците — война, която бе унищожила и двете планети. А и си мислех, че Дашър и кучката Нанси Хъшър — шефката на Дедал, са откачалки.

Бях сгрешила.

Деймън също.

— Знам ли — Люк повдигна вежди и се изсмя дрезгаво, — може да е заради зрелището, което устроихме във Вегас. Доколкото ми е известно, на Земята живеят луксианци, които не изпитват топли чувства към човешкия род. Изобщо не проумявам как са успели да се свържат с луксианците от космоса, но нима сега това е най-важното? Моментът бе идеален да излязат на сцената.

— Ти каза, че идеята е блестяща.

— Много неща според мен са страхотни. Да речем ядрените оръжия, диетичните безалкохолни, дънковите елеци — отвърна той, — но това не значи, че трябва да взривяваме хората с ядрени бомби, да пием непрекъснато диетични безалкохолни, защото са приятни на вкус или че трябва да хукнеш на момента към най-близкия Уол Март и да си купиш дънково елече. Не бива винаги да ме слушате какво говоря.

Така се ококорих, че очите ми едва не изскочиха от орбитите си.

— Е, какво друго можехме да направим? Ако Деймън и останалите не се бяха разкрили кои са, щяха да ни заловят.

И двете момчета мълчаха, но неизречените думи увиснаха помежду ни. Ако ни бяха заловили, щеше да е много зле, но пък Парис, Ашли и Андрю още щяха да са живи. А също и невинните човешки същества, които изгубиха живота си, когато настъпи бъркотията.

Но това е положението. Можеш да спреш времето за малко, но не можеш да върнеш миналото, нито пък да промениш хода на събитията. Стореното беше сторено, а Деймън бе решил да ни закриля. Проклета да съм, ако оставя някой да го изхвърли от кораба, за да спаси собствената си кожа.