Дженнифер Арментраут - Отпор

— Какво беше това? — попита една жена мъжа до себе си. Обърна се назад и гушна малко момиченце, което нямаше и три годинки. Притисна детето към гърдите си, беше бледа като платно. — Какво беше това…?

Гръмовният тътен отново отекна в магазина. Някой изпищя. Шишенцата се изсипаха от рафтовете. По пода затропаха стъпки. Сърцето ми подскочи и аз се извърнах към входа на магазина. Нещо на паркинга просветна — сякаш мълния удари земята.

— По дяволите! — изръмжа Арчър.

Цялата настръхнах и поех към края на пътеката, загърбила всяка преструвка, че вървя със забит надолу поглед.

Миг тишина, нов гръмовен тътен и още един, костите ми се разтракаха, светлини озаряваха паркинга, една след друга, една след друга. Стъклото на входната врата се напука, писъците… писъците се усилиха, изтъняха до ужас, прозорците се пръснаха и парчета стъкло полетяха към касите.

Ивиците ослепителна светлина на паркинга придобиха форма, издължиха се, появиха им се ръце и крака. Високите им, атлетични тела бяха обагрени в червено, като на Деймън, но по-наситено, по-тъмно.

— О, боже — пророних аз, а шишенцето с хапчетата се изплъзна от пръстите ми и падна на пода.

Те бяха навсякъде, десетки. Луксианците.

Сякаш всички, в това число и аз, застинахме за миг, като че времето бе спряло, но аз знаех, че не е.

Силуетите на паркинга се извърнаха, вратовете им се удължиха, наклониха се на една страна. Придвижваха се с плавни походки, подобни на змии. Движенията им бяха неестествени и изобщо не приличаха на луксианците, които от години живееха на Земята.

Червен джип потегли с пронизителен писък на гумите, разпръсквайки във въздуха дим и миризма на изгоряла гума. Завъртя се в кръг, сякаш шофьорът смяташе да изоре с автомобила си луксианците.

— О, не — прошепнах и сърцето ми затуптя бързо. Арчър ме хвана за ръка.

— Трябва да се омитаме оттук.

Но аз стоях като закована на място и най-сетне проумях защо обикновено хората се обръщат и зяпат с любопитство злополуките. Знаех какво предстои, знаех също, че не искам да го видя, но не можех да откъсна очи от гледката.

Едно от телата излезе напред и повдигна светещата си ръка, очертанията на тялото му пулсираха в червено.

Джипът подскочи рязко напред — мъжът зад волана и далеч по-дребничкото телце до него завинаги щяха да се запечатат в паметта ми.

От пръстите на луксианеца полетяха дребни искрици електричество, а ярката светлина, обагрена в червено, се понесе на кълба по ръката му. След миг от нея лумна мълния, запращя във въздуха и замириса на изгорял озон. Светлината — експлозия, почерпена от Извора — връхлетя автомобила.

Взривната вълна разтърси магазина, колата избухна в пламъци, полетя във въздуха, преобърна се и се разби върху близките автомобили. От счупения прозорец изригна огнен ад, а гумите продължаваха да се въртят.

Настана хаос. Хората хукнаха навън и писъците им разцепиха пространството. Като стадо овце те се блъскаха в количките и един в друг. Мъже и жени се сриваха на колене, все по-пронизителните викове се смесваха с плача на малките деца.

За един кратък миг, преди да успея да мигна, луксианците изпълниха магазина. Арчър ме дръпна в края на лавицата и двамата се залепихме плътно в острите ръбове. Покрай нас се стрелна момче, чиято аленочервена коса ме порази, но след миг си дадох сметка, че това е кръв. Успя да стигне до рафтовете с шампоаните за тяло и тогава светлинният взрив го удари в гърба. Момчето се строполи неподвижно по очи, а от овъглената дупка в средата на гърба му се изви дим.

— Боже! — извиках аз и сърцето ми се сви. Арчър се взираше с широко отворени очи и издути ноздри.

— Нищо добро не ни чака.

Пристъпих към края на пътечката и надникнах зад ъгъла. Стомахът ми се обърна, щом видях жената, която преди минути бе стискала в прегръдките си малкото момиченце.

Тя стоеше пред един луксианец, вцепенена от страх. Притиснало гръб в рафтовете с книги, момиченцето се бе свило на топка, пищеше и се поклащаше напред-назад. След секунда осъзнах думата, която повтаряше отново и отново.

— Татко! Татко!

Мъжът лежеше в локва кръв в краката му.

По кожата ми с пукот пробяга електричество, блъсна се в Арчър. В това време луксианецът протегна ръка и докосна жената по слънчевия сплит.

— Какво, за бога…? — прошепнах аз.

Жената изпъна гръб, сякаш някой бе излял стомана в гръбнака й. Очите й се ококориха. От дланта на луксианеца бликна трепкаща бяла светлина и плисна върху жената като водопад. Щом достигна острите токчета на обувките й, светлината се просмука в пода и угасна. Внезапно главата на жената отхвръкна назад, устата й се отвори в ням вик. Вените й светнаха отвътре — ярка бяла мрежа по челото, която изпълни очите й и се спусна по бузите и врата й.