Дженнифер Арментраут - Отпор

Ох, че заболя.

Изпъшках, превъртях се на една страна и примигнах. Луксианецът също лежеше по гръб на няколко метра от мен. Изправих се с мъка и видях как Арчър запраща друг луксианец в хладилниците. Обърна се към мен, видя, че съм станала, и кимна.

Пред нас, покрай разсипаните кутии сладолед, имаше пътека. Не беше много чиста. По пода лежаха проснати луксианци и ту светваха, ту гаснеха — извън строя, но не задълго.

Някъде в магазина избухна взрив, който разтресе високите рафтове. С Арчър се затичахме по пътеката и вратите на фризера се пръснаха; парчета стъкла се посипаха зад гърбовете ни. Плъзнахме се по хлъзгавия под край хлебните изделия и стигнахме до предната част. Край нас хората — окървавени и обезумели от страх — тичаха към счупените прозорци.

Паркингът и сградите зад него изникнаха пред погледа ни и стомахът ми се обърна. Оранжево-червени пламъци бълваха димни колони към небето. Един електрически стълб бе паднал върху няколко автомобила. Покривите им бяха смачкани. В далечината се чуваше воят на сирени. Една кола прелетя през паркинга и се блъсна в друга. Металът изскриптя и се изкриви.

— Същински апокалипсис — измърмори Арчър. Преглътнах с мъка.

— Липсват ни само зомбитата.

Той ме погледна, повдигна вежди и отвори уста да каже нещо, но в същото време рафтът със снаксовете хвръкна във въздуха. Чипс и солети със сирене заваляха отвсякъде и зазвънтяха по пода. В средата на рафта бе зейнала дупка.

— Да се махаме оттук — каза Арчър и този път аз не възразих.

Пестях думите си за друга битка, защото знаех, че щом се доберем до бунгалото, ако изобщо успеехме да стигнем дотам, той ще поиска незабавно да отпрашим от Айдахо. Беше ми ясно, че тук вече е опасно за нас, и ако той искаше да потегли, така да бъде. Предвид състоянието, в което се намираше Бет, най-разумно щеше да бъде да я отведем колкото може по-далеч от този хаос, но аз за нищо на света не тръгвах без Деймън.

По дяволите.

Втурнахме се по пътеката до една разрушена каса. Арчър тичаше пред мен, когато рязко спрях — всяко мускулче в тялото ми блокира, усетих как по тила ми полазиха тръпки.

Коленете ми омекнаха, останах без дъх. След два дни отсъствие топлото, познато вълнение се бе завърнало. Сърцето в гърдите ми затупка свръхскоростно, запращайки ревящата кръв по вените ми.

Деймън.

Запрепъвах се бавно наоколо, все едно се движех сред плаващи пясъци, оглеждайки разбитите рафтове, през които навсякъде в магазина пулсираше и струеше светлина. Времето като че забави ход, въздухът се сгъсти, а аз едва смогвах да си поема въздух. Замаяна и преизпълнена с надежда от надигащата се у мен вълна от чувства, тръгнах обратно към светлините.

— Кейти! — гласът на Арчър стигна до мен от счупените врати. — Какво правиш?

Наближих нападалите по пода шоколадови десерти и ускорих крачка. Пликчетата със снаксове хрускаха под краката ми. Устата ми пресъхна, погледът ми се замъгли. Останала на заден план, изгарящата болка в рамото ми намаля.

Излезе силен вятър и развя дългите, свободни кичури коса около лицето ми. Не знаех откъде идва, но продължих напред, приближавайки края на разрушените рафтове със снакс.

Пристъпих встрани — само крачка-две — и погледнах до края на пътеката. Сърцето ми спря. Целият свят замря.

— По дяволите! — изкрещя Арчър, гласът му сега беше по-близо. — Не!

Но беше твърде късно.

Аз го видях.

И той ме видя.

Стоеше в края на пътеката в действителния си образ и грееше ярко като диамант. По нищо не се отличаваше от останалите луксианци, но всяка частица от съществото ми знаеше, че това е той. Клетките, от които бях изградена, се събудиха, бликнаха за живот, закопнели за Деймън. Той си оставаше най-прекрасното нещо, което бях виждала в живота си. Висок, греещ като хиляди слънца, блещукаше по краищата в приглушено червено.

Пристъпихме едновременно един към друг и аз се докоснах до него така, както умеехме да го правим. След като ме излекува, с Деймън се свързахме завинаги.

Деймън? Повиках го чрез връзката помежду ни.

Той изчезна толкова бързо, че дори аз не смогнах да го проследя.

— Кейти! — изкрещя Арчър. Кълна се, че чух името си да отеква в съзнанието ми с по-дълбок, по-нежен глас. Стомахът ми се сви на топка, сърцето ми се качи в гърлото.

По гърба ми полази топлина. Обърнах се и видях ослепителни очи с цвят на изумруд, кожа със сякаш вечен загар, широки скули и непокорна черна коса, която се спускаше над също толкова черни вежди.