Дженнифер Арментраут - Отпор

Устоях на порива да стрелна сестра си с поглед, а в това време Роланд се вгледа в мен за миг, сетне се усмихна, сякаш не само бе разбрал какво намеква Ди, но и живо се интересуваше от всички подробности.

— Интересно — продума Сади и преметна тежката си коса с цвят на мед през нежното си рамо. — Колко здрава е тази връзка или спойка помежду ви?

Пристъпих от крак на крак, хвърлих поглед към смълчания луксианец, който все още се подпираше на стената.

— Умре ли тя, умирам и аз. Това достатъчно здраво ли е за теб?

Роланд ококори очи.

— Е, това не е добре… за теб.

— Да — отвърнах провлечено.

Сади изви устни, сякаш умираше от глад.

— Тя усеща ли това, което усещаш ти? И обратното? — попита.

— Само ако раната е тежка, почти смъртоносна — отвърнах с равен глас.

Сади се обърна към Роланд и аз се досетих, че разговарят. Думите им се губеха сред брътвежа на другите, но пламенното нетърпение, което попъпли по лицето на Сади, ме накара да свия здраво юмруци.

Не й вярвах.

И на мълчаливия тип не му вярвах.

— Не е необходимо да й вярваш — усмихна се широко Роланд. — Важното е ние да ти вярваме.

— Можете да ни вярвате — сопна се Ди.

— Знам. — Той наклони главата. — Но освен нея там имаше и нещо друго, нали? То успя да се измъкне.

Ди отново се зае да бъде услужливият раболепен слуга, кимна и се отпусна в едно кресло.

— Основа… продукт между луксианец и жена хибрид. Дано не се наложи да го убием. Според мен е приятен младеж.

— Интересно. — Роланд хвърли поглед към Сади и аз отново разбрах, че двамата си разменят свръхсекретни тайни.

Мъжът се изправи и закопча сакото на бежовия си костюм.

— Всъщност много неща не знаем. Тези хибриди са новост за нас — рече той и това едва не ме разсмя. За същества, които никога не бяха стъпвала на Земята, те разполагаха с доста сведения за положението тук. Имаше още нещо, за което не се бях досетил досега. Нещо или някой бяха работили отвътре. Струваше ми се важно. — Ще разчитаме на теб и семейството ти, и на други като вас да ни помогнете.

Кимнах отсечено, след мен и Ди.

— Така. А сега ме чака работа. — Той заобиколи дъбовото писалище; най-сетне луксианецът се отлепи от стената. — Трябва да се срещна с хората, да ги успокоя.

— Да успокоиш хората ли? — изненадах се аз.

Роланд мина със Сади край мен, следван по петите от мълчаливия мъж, и още веднъж се усмихна широко.

— Ще се видим скоро, Деймън.

Вратите зад тях се затвориха; явно не бях посветен във всяка мисъл и желание. Много неща оставаха скрити.

Въздъхнах, обърнах се към Ди и за миг ясно и с болка осъзнах — тя беше неузнаваема.

Ди вдигна глава и погледите ни се срещнаха.

— Ти нали трябваше да я надзираваш? — рекох аз.

— И бездруго скоро никъде няма да хукне — сви тя рамене. — Струва ми се, че Доусън я прати в безсъзнание до другата седмица.

— Значи при нея няма никой? — Тилът ми се скова.

— Не знам. — Тя се вгледа в маникюра си. — А и въобще не ме интересува.

Изгледах я за миг, щеше ми се да кажа нещо немислимо, но замълчах.

— Учудвам се, че не доведе Бет.

Тя вдигна вежди.

— Бет е слаба — по-слаба от Кейти. Тя би хукнала в мига, в който ни зърне, би паднала и би се самоубила, погубвайки и Доусън. Мисля, че трябва да я държим в тайна заради Доусън.

— Нима ще излъжеш Роланд?

— Нима вече не го излъгахме? По всичко личи, че Доусън пази тази малка тайна дълбоко в себе си — също като теб и мен. Те не знаят за Бет, и за Кейти не знаеха допреди малко.

Страхът стегна гърдите ми, но успях да го пропъдя. Ди наведе глава и ме изгледа.

— Щом смяташ, че така е най-добре.

— Да, така смятам — отвърна тя хладно.

Нямаше какво повече да си кажем, затова се запътих към вратата.

— Отиваш при нея.

— Е, и? — спрях, без да я поглеждам.

— Защо го правиш?

— Ако раната й загнои и тя умре, така де, разбираш какво ще стане с мен.

Звънливият смях на Ди ми напомни ледените висулки през зимата, които падаха от покрива на верандата у дома.

— И откога на хибридите раните им гноясват?

— Ди, хибридите не се простудяват и не заболяват от рак, но кой може да каже какво може да им причини изгарянето. Вероятно ти?

— Ах, добър аргумент, но…

Стиснах юмруци и се обърнах към нея.

— Какво искаш да кажеш?

Тя се подсмихна.

— В най-лошия случай ръката й ще загнои.

Зяпнах я.

Тя отметна глава назад, засмя се и плесна с ръце.

— Трябва да си видиш физиономията. Само исках да кажа, че май има и друга причина да искаш да я видиш.