Дженнифер Арментраут - Отпор

И наистина бе изминало много време — светът вече беше друг, с друго бъдеше.

Докато се взирах в нея, си спомних как след месеци на раздяла я открих заспала в Зона 51, но впоследствие всичко приключи добре. Едва не се разсмях при спомена, че тя искаше да попадне в ръцете на Дедал, това е самата истина.

Лежеше по гръб и по всичко личеше, че след като Доусън я бе докарал тук, никой не се бе погрижил за нея. Бяха я захвърлили на леглото като чувал с мръсни дрехи. Имала е късмет, че не са я зарязали на пода.

Не й бяха свалили кецовете. Единият й крак беше свит в коляното и подпъхнат под другия. Сините й джинси бяха изцапани с кръв. Едната й ръка бе отпусната до тялото й, а другата лежеше на корема й. Голямата риза — моята риза — се бе вдигнала нагоре и разкриваше бялата й кожа. Свих юмруци толкова силно, че пръстите ме заболяха.

Какво търсеше Куинси в тази стая? Дали е бил привлечен от чисто любопитство? Едва ли бе виждал или усещал хибрид; изобщо луксианците посрамиха любопитния Джордж 2 2 Джордж е главният герой от поредица детски книжки — любопитна кафява маймунка, която Мъжът с жълтата шапка довежда от Африка в големия град. — Б.пр. . И все пак, дали причината не беше друга?

Боже. Не можех да си представя всички варианти, но нито един от тях не беше добър. Ако Роланд ме ценеше и занапред тя щеше да живее, но след като прекарах два дни с луксианците, разбрах, че има и по-лошо от смъртта.

Стоях до леглото — дори не усетих кога съм се приближил. Не биваше да идвам тук, в никакъв случай. И вместо като разумно същество да изчезна на мига, аз седнах до нея, впил очи в ръката й.

Беше толкова бяла, толкова малка и крехка, макар че момичето не беше обикновено човешко същество. Погледнах нагоре. Ризата бе скъсана на рамото й, а синият плат — обгорен и потъмнял от кръвта.

Подпрях се на леглото и се наведох над нея. Кръвта се бе просмукала в белите завивки. Нищо чудно, че беше толкова бледа. Сърцето ми бясно затуптя, когато плъзнах поглед към кестенявата й коса, разпиляна по възглавницата.

Изгарях от желание да я докосна, но мускулите ми блокираха, щом спрях очи на разтворените й устни.

Връхлетяха ме куп спомени, опитах да си проправя път сред тях; пулсът ми се ускори. Само аленочервената драскотина под устната й успя да притъпи бунта във вените ми.

Кръв.

Преместих бавно очи нагоре, съзрях грозната червеникаво лилава синина на слепоочието й и усетих как гневът стяга гърдите ми. Когато Доусън я нападна и я повали на земята, тя удари главата си в пода и този звук отекваше и сега в съзнанието ми като упрек. Щеше да ме преследва и занапред. Вечно.

Гъстите й мигли не потрепваха, под очите й имаше сенки. Забелязах още една синина на челото й, но тя беше най…

Прогоних мислите си, затворих очи и въздъхнах. По незнайна причина зърнах лицето на Арчър в мига, в който тя бе повалена; погледите ни се срещнаха. Сякаш времето бе спряло в кървавото меле. После Арчър тръгна към нея, а аз… аз исках да я оставя там. Знаех, че трябва да я оставя, но някой друг я отнесе.

Не го спрях.

Отворих очи и вдигнах дясната й ръка, моята трепереше. Щом телата ни се докоснаха, от тялото й премина електрически заряд, развълнува ме. Лекичко дръпнах ризата и докоснах корема й — кратко, но мъчително докосване.

След това я погалих. Бях изгубен.

Плъзнах пръсти по хладната й шия, отместих нежно кичур коса от лицето й. Не знам колко време съм седял така, милвайки лицето й, устните й; не я лекувах съзнателно, но синините избледняха, а кървенето спря. Исках да я взема на ръце, да я почистя, но щеше да е прекалено.

Цветът й се върна, по лицето й се разля руменина и аз разбрах, че скоро ще се събуди.

Не биваше да оставам тук.

Нежно свалих обувките й, повдигнах краката й и ги пъхнах под одеялото. Имаше какво още да се направи, но и това стигаше.

Затворих очи, наведох глава, вдъхнах нейното неповторимо ухание, сетне целунах разтворените й устни. Обзе ме плам, внезапно усещане, върховно и възвишено. С усилие на волята се изправих и се отдръпнах от нея, преди да е станало късно, макар един мрачен глас да ми нашепваше, че вече е твърде късно.

Не знаех как ще се развие тази история, но при нито един вариант не виждах щастлива развръзка.

С мъка си пробивах път към реалността, мозъкът ми бавно се пробуждаше. Известно време лежах неподвижно и с изненада установих, че не изпитвам болка. Усещах само слабо пулсиране, въпреки че очаквах много повече.