Дженнифер Арментраут - Отпор

Напълно се обърках, когато си представих случилото се, преди да се срина на пода. Настана хаос, луксианците нахлуваха в магазина, приемайки светкавично човешки вид, а хората умираха. Молех се момиченцето да е избягало, но къде ли можеше да се скрие? Те бяха навсякъде…

Сърцето ми бясно затуптя — спомних си Деймън в истинския му образ; знаех, че той ме видя, но сетне изчезна и… Доусън ми нанесе удар от Извора. Защо го направи? И защо Деймън не дойде при мен?

В най-далечните кътчета на съзнанието ми коварен шепот ми даде отговора. Люк и Арчър се досещаха, но аз не им повярвах, не повярвах, че се сбъдва най-големият ни страх.

Самата мисъл, че Деймън вече не е същият, че е един от тях, без значение какви са луксианците, ме караше да се чувствам ужасно, сякаш някой бе стиснал сърцето ми в юмрук.

Поех си дълбоко дъх, примигнах, отворих очи и ахнах. Изправих се толкова бързо, че главата ми едва не се откъсна от раменете.

Две смарагдови очи с гъсти черни мигли се взираха в моите. В миг бях запратена обратно в миналото, в онази лятна утрин, когато открих, че Деймън Блек не е напълно човек. В онзи ден той спря времето, за да попречи на един камион да ме премаже като заек на пътя. Когато се събудих, Ди се взираше в мен.

Точно както сега.

Седеше в единия край на леглото с прибрани до гърдите колена, подпряла брадичка отгоре им. Над раменете й се спускаше тежка завеса от черни къдрици. И до днес Ди си оставаше най-красивото момиче, което съм виждала в истинския живот, също като Ашли, но Ашли… вече не бе сред нас.

Но Ди беше тук.

Напрежението постепенно отмина, докато се взирах в момичето, което бе най-добрата ми приятелка дори след трагедията с Адам. Ди беше дошла при мен, а това означаваше нещо хубаво, нещо добро. Надигнах се, за да се протегна към нея, одеялото се свлече до кръста ми, но останах на място.

Тя ме гледаше, без да примигва, както в онази сутрин. Но нещо в нея не беше наред.

— Ди? — рекох с пресъхнало гърло и преглътнах.

— Кейти? — Идеално оформените й вежди щръкнаха нагоре.

Като чух гласа й ме обзе безпокойство. Беше различен — по-студен и равен. Инстинктът ми заговори да не приближавам, макар да ми се виждаше абсурдно.

— Вече се чудех дали изобщо ще се събудиш — рече тя и пусна коленете си. — Спиш като умряла.

Примигнах бавно и огледах стаята. За първи път виждах зелените стени и снимките на красиви пейзажи, поставени в рамки. Мебелите също ми бяха чужди.

Точно като Ди.

Дръпнах краката си по-далече от нея и хвърлих поглед към затворената врата.

— Много… много съм жадна.

— Е, и?

Стъписах се от острия й тон и втренчих очи в нея.

— Какво? — Тя се ококори и изпъна дългите си крака. — Да не би да очакваш да ти донеса вода? — изсмя се, а аз онемях пред този странен, чужд смях. — Помисли си пак. Няма да умреш от жажда.

Слисана от отношението й, аз се взирах безпомощно в нея; тя се изправи и приглади с ръце джинсите си. Може би наистина се бях наранила зле в магазина и се бях събудила в паралелна вселена, където милата и добра Ди се бе превърнала в кучката Ди.

Тя се обърна към мен и присви очи по начин, който ми напомни за погледа на жената в магазина, след като луксианецът отне тялото й.

— Миришеш на пот и кръв.

Повдигнах вежди.

— Доста отблъскващо. — Замълча и сбърчи носле. — Просто да знаеш.

Такааа. Облегнах се на таблата.

— Какво ти става?

— Какво ми става ли? — Ди отново се разсмя. — Поне веднъж в живота ми нищо ми няма.

— Аз… — взирах се в нея. — Не те разбирам.

— Естествено, че ме разбираш. Ти не си глупава. И знаеш ли какво?

— Какво? — прошепнах.

Устните й се извиха в жестока, подигравателна усмивка, която превърна красотата й в отрова.

— Не си…

Тя се спусна към мен и замахна. Без да се замислям, я хванах за китката, преди да успее да ме удари.

— Не си слаба — рече тя и с лекота измъкна ръката си от хватката ми. Отстъпи назад и скръсти ръце. — Можеш да стоиш и да ме гледаш като откачалка, но нямаме много време да си играем на котка и мишка, особено след като Деймън явно те е излекувал.

Разтърсена от отношението й и от факта, че вече два пъти ме удряха с Извора, а това сигурно бе повод за тревога, аз погледнах дланта си, която беше изцапана с кръв. Опипах лявото си рамо. Ризата беше прогоряла, кожата ми — много чувствителна, но рана нямаше.

Повдигнах очи.

— Той… той е бил тук?

— Беше.

Сърцето ми подскочи и аз се надигнах. Забравих Ди, лошото й отношение и обстоятелството, че смърдя. Трябваше да видя Деймън. Отметнах завивката и се измъкнах от леглото. Обувките ми ги нямаше. Нито чорапите. Какво, по дяволите, ставаше тук? Все едно.