Дженнифер Арментраут - Отпор

Той сви пренебрежително рамене.

— Нямам какво да добавя.

Понечих да кажа нещо, но не успях, думите замръзнаха на устата ми. Гласът му, тонът му, не беше като на сестра му, но ми говореше както в деня, когато се срещнахме за първи път — с едва овладяно раздразнение; над всяка дума се стелеше тънкият воал на търпимостта.

Пропастта в гърдите ми стана още по-дълбока.

За стотен път след пристигането на луксианците си припомних предупреждението на Дашър. Чия страна ще вземат Деймън и семейството му? Полазиха ме тръпки. Обгърнах тялото си с ръце, без да мога да осмисля докрай това, което се случваше.

— Ами ти? — попита мъжът. Когато никой не му отвърна, той опита отново. — Кейти?

Бях принудена да извърна очи към него и щом го погледнах, ми се прииска да се свия в някой ъгъл.

— Какво аз? — попитах, без да ме е грижа, че успях да изрека точно тази дума. Мъжът се усмихна и заобиколи бюрото. Хвърлих поглед на Деймън, който се размърда и привлече вниманието на красивата червенокоса жена.

— Очакваше ли по-приятелско посрещане? По-интимно, може би?

Не знаех какво да отвърна. Имах усещането, че съм паднала в заешката дупка, и ту отляво, ту отдясно към мен се стрелкаха предупреждения. Нещо първично у мен долавяше, че съм обградена от хищници.

И няма измъкване.

— Не знам какво да… мисля. — Сълзите изгаряха непоносимо очите ми, пъплеха към гърлото ми.

— Разбирам, че за теб срещата е съкрушителна. Целият свят — такъв, какъвто го познаваш — е на път да се промени из основи, а ти си тук без дори да знаеш името ми. — Мъжът се усмихна толкова широко, че се зачудих дали не го заболя. — Казвай ми Роланд.

Сетне протегна ръка.

Сведох поглед към нея, но не понечих да я стисна.

Роланд се засмя, обърна ми гръб и се върна на бюрото.

— Е, значи ти си хибрид. Мутирала си и сега си свързана с него толкова здраво, че ако единият от двама ви умре, умира и другият, нали?

Въпросът му ме свари неподготвена, но запазих мълчание.

Той приседна на края на бюрото.

— Всъщност ти си първия хибрид, когото виждам.

— Тя не е нищо особено — каза червенокосата и се подсмихна презрително. — Честно казано, доста е мърлява.

Колкото и да беше тъпо, лицето ми пламна, защото наистина бях мръсна и Деймън току-що ме бе отблъснал от себе си. Гордостта ми, всичко в мен, беше публично оскърбено.

— Сади, момичето е имало тежък ден — засмя се Роланд.

Щом чух името й, всеки мускул в тялото ми се напрегна и аз извърнах поглед към нея. Това ли беше Сади? Онази, за която Ди ми каза, че се опитва да прелъсти Деймън, моя Деймън? Гневът си проби път през болката и объркването. Естествено, че жената ще изглежда като модел от списание, а не като някоя стара вещица.

— Тежък или не, не мога да си я представя напълно чиста. — Сади погледна Деймън и го докосна по гърдите. — Май съм разочарована.

— Така ли? — попита той.

Косъмчетата по тялото ми настръхнаха и аз отпуснах ръце.

— Да — измърка Сади. — Мисля, че можеше да си намериш по-хубаво момиче. Много по-хубаво — и докато говореше, прокара пръст през гърдите му, надолу по корема и право към копчето на джинсите му.

О, за бога, не и пак не.

— Махни си ръцете от него.

Тя изви рязко глава към мен.

— Моля?

— Струва ми се, че се изразих достатъчно ясно. — Пристъпих крачка напред. — Но май ще трябва да повторя. Махни си скапаните ръце от него!

Тя нацупи пълните си червени устни.

— Ще ме принудиш ли?

Изведнъж си дадох сметка, че Сади не се движи и не говори като останалите луксианци. Поведението й повече приличаше на човешко, но когато Деймън отмести ръката й бързо прогоних тази мисъл.

— Престани — изрече той с онзи негов нисък, закачлив глас.

Пред очите ми падна червена пелена.

Картините по стените се затресоха, книжата по бюрото се надигнаха. Статичното електричество пробяга по кожата ми. Бях на път да се разбеснея като Бет, секунди ме деляха от това да се издигна към тавана и да откъсна всеки червен косъм…

— Ти също — рече Деймън, но закачливият тон бе изчезнал. В думите му се долавяше предупреждение, което ме обезкуражи.

Зяпнах го с ококорени очи и всичко си дойде на мястото. По-добре да ме бе зашлевил през лицето.

— Възхитително — рече Роланд и ме огледа така, както мислех, че са гледали всички учени в Дедал, когато са зърнали луксианец. — Усвоила си доста от неговите способности. Възхитително, но при все това смущаващо.

— Тук трябва да се съглася — обади се единият от мъжете. Роланд наклони глава.