Дженнифер Арментраут - Отпор

Видях и луксианците — всички до един в човешки тела. Никой не ми се стори познат. Ако не друго, поне бяха открили удобството на дрехите, но докато ги оглеждах, забелязах, че освен тримата Блек, всеки се отличаваше от останалите. Бях стиснала толкова силно ръцете си, че не усещах пръстите си. Луксианците ме изгледаха точно като Ди. Когато минахме край тях, неколцина наклониха зловещо глави. Някой се надигна от кожен стол. Бяха между двайсет и четиресет годишни, макар че кой знае на колко бяха в действителност.

Случилото се в супермаркета не приличаше на онова, което Деймън и Ди ми бяха разказвали. Това, което луксианците направиха там, бе различно.

Една светлокоса жена се подсмихна подигравателно. Стори ми се, че тръпне от желание да прескочи дъбовата маса, да ме яхне и да ми откъсне главата. Опитах се да изправя рамене, макар че не ми беше лесно; сърцето ми туптеше бясно и мислех, че ще припадна.

Минавахме през дълго преддверие и по мрака отвъд големите прозорци разбрах, че е нощ. Бяхме по средата, когато го усетих.

Тръпки ме полазиха по тила.

Сърцето ми спря, прескочи един удар. Деймън беше тук, зад двойната врата. Надеждата и съмнението поведоха ожесточена битка у мен.

Вратите се отвориха, преди да сме стигнали до тях. Пред мен се разкри разкошен кабинет, какъвто не бях виждала в частен дом. Погледнах към бюрото в средата на стаята, зад което седеше усмихнат мъж, но най-шокиращ за мен беше фактът, че само преди минути го бях видяла.

Това беше мъжът от снимката, но веднага разбрах, че не е човешко същество. Очите му светеха в ярко, неестествено синьо. Щом влязохме в кабинета, той се надигна бавно и вратите зад нас се затвориха. Начаса отвърнах поглед от него.

В стаята имаше и други луксианци — двама мъже и една висока, красива, червенокоса жена. Никой от тях не ме интересуваше. До червенокосата, от дясната страна на мъжа зад бюрото, стоеше Деймън.

Сърцето ми заби в бесен ритъм. По кожата ми затанцуваха иглички. Очите ни се срещнаха и аз отново усетих, че главата ми се замайва. У мен се надигна вълнение, пристъпих към него, устните ми изрекоха името му, но гласът ми бе изчезнал. Гледахме се така още секунда, а сетне той… той погледна встрани — изглеждаше напълно безучастен. Взирах се в него, а сърцето глухо биеше в гърдите ми.

— Деймън? — пророних и когато той не отвърна, а погледна мъжа зад бюрото сякаш бе отегчен, опитах отново. — Деймън?

Както в нощта, в която луксианците пристигнаха, така и сега, отговор не последва.

Взирах се в Деймън с ясното съзнание, че всички останали ме следят с очи. Внимателно. Но защо той не ме поглеждаше? Паниката впи острието си в мен. Не. Това не е истина. Не може да е истина.

Преди да се опомня, се раздвижих. С крайчеца на окото си видях как Ди поклати глава, а един от мъжете пристъпи напред, но аз усещах вътрешна необходимост да докажа, че най-лошите ми страхове не се сбъдват.

Та нали той ме бе излекувал, но после си спомних думите на Ди, поведението й спрямо мен. Ами ако и Деймън беше станал същият? Студен и чужд? Значи ме е излекувал само за да бъде сигурен, че той ще е добре.

Но се спрях.

Моля те , повтарях си наум. Моля те. Моля те. Моля те.

Прекосих стаята с треперещи крака и при все че Деймън с нищо не показа, че е забелязал присъствието ми, отидох при него и сложих треперещите си ръце на гърдите му.

— Деймън? — прошепнах глухо.

Той извърна глава и в следващия миг вече се взираше в мен. Погледите ни се сблъскаха; зърнах в красивите му очи болка. После ме хвана за ръцете. Допирът му ме изгори, дамгоса кожата ми и аз си помислих, че очаквам да ме притисне до себе си, да ме прегърне и при все че това нищо нямаше да промени, щях поне малко да се почувствам по-добре.

Деймън ме стисна толкова силно, че едва си поех дъх.

Очите му светнаха в наситено зелено, после ме вдигна и ме остави крачка назад.

Впих поглед в него, а нещо дълбоко в гърдите ми се пропука.

— Деймън?

Той не обели и дума, само ме пусна — пръст по пръст, както ми се стори, а сетне отдръпна ръце. Отстъпи назад и погледна мъжа зад бюрото.

— Ама че… неловко — измърмори присмехулно червенокосата.

Като че бях пуснала корени на мястото, където стоях. Жилото на отхвърлянето ме изгаряше, раздираше ме отвътре, сякаш бях от хартия.

— Струва ми се, че някой очакваше по-мило посрещане — рече луксианецът зад бюрото и в гласа му звъннаха весели нотки. — Какво ще кажеш, Деймън?