Дженнифер Арментраут - Отпор

— Къде е той?

— Не знам. — Въздъхна, повдигна завесата, която закриваше единия прозорец и се загледа навън. — За последен път го видях да влиза в една от спалните. — Завесата се плъзна между пръстите й и Ди се обърна към мен с вледеняваща усмивка. — Не беше сам.

Замръзнах.

— Сади го последва. Стана й навик. Мисля, че в момента почти го изнасилва. — Замълча и потупа с пръст брадичката си. — Но пък от друга страна си мисля, че не е изнасилване, ако актът е желан и от двамата.

В стомаха ми се образуваха ледени топчета.

— Сади?

— Точно така. Ти не я познаваш. Но съм сигурна, че скоро ще се срещнете.

Поклатих глава — цялото ми същество се бунтуваше срещу онова, което Ди намекваше.

— Не, не може да бъде. — Изправих се на разтрепераните си крака. — Не знам нито какъв ти е проблемът, нито какво е станало с теб, но Деймън никога не би постъпил така. Никога.

Ди ме изгледа с остър поглед, сякаш бях по-нищожна от земята, по която стъпваше.

— Кейти, нищо вече не е каквото беше преди. Колкото по-скоро го проумееш, толкова по-добре, защото точно сега ти си неговото слабо място. — Тя пристъпи предпазливо напред, но аз не се отместих. — Той е причината все още да си жива. Но не защото те обича — тази лодка отплава по големия син океан в мига, в който прогледнахме. Слава богу.

Трепнах от думите й, а ледът се разпростря по вените ми.

— И беше време — продължи тя. — Откакто ти се появи в живота му — в живота ни — всичко се обърка. Ако можех да те убия, без да погубя него, бих го сторила на часа. С удоволствие. Както и той. Ти не представляваш нищо нито за нас, нито за него. Само проблем, на който трябва да намерим решение.

Поех си дъх, но това с нищо не помогна. На гърлото ми заседна буца, не можех да преглътна. Казах си, че няма значение какво казва Ди. Нещо се бе случило с нея, защото Деймън не просто ме обичаше, той беше влюбен в мен и бе готов на всичко, за да бъдем заедно. Точно както и аз бях готова на всичко заради него и нищо не бе в състояние да промени това. На практика обещанието, което си дадохме във Вегас, не беше законно, но бе истинско за мен, за нас . Думите на Ди обаче… все още ме пронизваха по-болезнено от острие.

Ди притвори очи, а лицето й се изопна.

— Е…?

Отворих уста, но кълбото от чувства ме задушаваше и не можах да продължа. Когато заговорих, гласът ми стържеше.

— Какво очакваш да ти кажа?

— Нищо — сви рамене тя. — Просто трябва да те заведа при него, за да те види.

— Деймън ли? — напрегнах се аз.

— Не. — Тя се засмя — безгрижно, весело и за миг ми прозвуча като онази Ди, която познавах. — Не при него.

Не каза нищо повече и когато аз не помръднах, тя цъкна раздразнено с език и скочи напред. Стисна ме здраво за ръката и ме повлече навън в широкия коридор.

— Хайде, мърдай — подкани ме тя нетърпеливо.

Вървеше с широки крачки и аз с мъка гледах да не изоставам. Боса, капнала от умора, напълно объркана, аз се чувствах повече като обикновен човек, отколкото като хибрид. Когато стигнахме площадката, тя едва не издърпа ръката ми от ставата, рамото жестоко ме болеше.

— Мога и сама да вървя. Няма нужда да ме теглиш. — Дръпнах ръката си. Разбрах, че тя просто ме пусна. — Мога… — Снимка на мило семейство привлече погледа ми. Стъклото бе счупено, а по снимката имаше тъмни, ръждиви петна.

Стомахът ми се обърна.

— Там ли ще стоиш? — Ди ме погледна с присвити очи. — Ако не се размърдаш, ще те метна по стъпалата. Ще те заболи. Може да си счупиш врата. После все ще се намери някой да те излекува. А може би ще те държим така, жива, но без да…

— Схванах — сопнах се в отговор и вдишах дълбоко, за да не я бутна аз по стълбите.

— Добре — изчурулика Ди и се ухили.

По необяснима причина точно когато се опитвах да свържа момичето, което само преди пет-шест дни стоеше с мен в кухнята и приготвяше спагети, с отвратителното същество сега пред очите ми, се сетих за Арчър.

— Какво стана с…? — ненадейно замлъкнах и с право, защото се уплаших да не издам кои са останали в бунгалото.

— Арчър? Измъкна се. — Тя заслиза по стълбите.

Взирах се в гърба й, а сърцето ми щеше да се пръсне.

— Не се шегувам — провикна се Ди. — Ще те хвърля по стъпалата.

За миг ми се дощя да я ритна като бейзболна топка. Спря ме единствено мисълта, че луксианците със сигурност й бяха вкарали някоя извънземна буболечка, която бе променила характера й. Тя не беше виновна за поведението си.

Тръгнах по стълбите и заставих мозъка си да заработи. Огледах се наоколо. Намирах се в голяма къща, на която всеки би завидял. Имаше безброй стаи и коридори, а когато слязохме на втората площадка, пред мен се разкри вестибюл, осветен от кристален полюлей.