Дженнифер Арментраут - Отпор

— Ние сме по-висша форма на живот и интимността със създание като теб е… направо отвратителна. Ти нямаш право да съществуваш. Трябвало е да умреш след удара в главата.

Един мускул потрепна по долната челюст на Деймън.

— В края на краищата оцеляват най-силните — нали така казват хората? Но ти не си била достатъчно силна, за да оцелееш без нашата намеса.

Е, това беше доста обидно.

— Но стореното не може да се поправи, нали? — Той стрелна поглед към Деймън. — Има толкова неща, които не знаем. Бяхме твърде малки, когато планетата ни бе унищожена, и се разпръснахме из вселената. Стъпваме тук за първи път, но по всичко личи, че и онези от нашата раса, които са живели тук, също не знаят доста неща.

Повечето луксианци не бяха и чували за хибридите. Деймън също, не и преди аз да мутирам, тъй че не трябваше да си гений, за да се досетиш, че онези, които не бяха живели на Земята, не знаеха нищо по въпроса. Питах се дали са наясно, че ониксът и диамантеният щит ги правят уязвими тук. Съмнявах се, че разполагат с импулсно енергийно оръжие като онова, което създаде правителството, а то с един изстрел можеше да изпрати всеки луксианец в отвъдното.

— По природа сме любопитни. Знаеше ли това? — попита Роланд и плъзна многозначителен поглед към Деймън. — Сигурен съм, че си знаела. А може би тъкмо любопитството го е насочило към теб. Или е било нещо повече?

Устните на Деймън изтъняха и дори под угрозата на пистолет нямаше да ги отвори.

— Любов, а? — подсмихна се Роланд.

— Това беше отдавна — Ди извърна очи към брат си.

— Така ли?

Деймън издържа погледа на Роланд и след малко потвърди:

— Да, беше отдавна.

Поех си шумно дъх, а Деймън най-сетне ме погледна. Стоеше неестествено изправен, очите му срещнаха моите, но сякаш гледаше през мен.

— Питам се дали наистина всичко е останало в миналото — предизвика го Сади, но той решително я пренебрегна. Лицето й се изопна и тя явно се вкисна.

Отново настръхнах, но причината бе друга. Роланд се усмихна широко.

— Както казах, ние сме любопитни създания. Куинси? — Той хвърли поглед през рамо и след миг мъжът кимна.

Луксианецът тръгна напред, а аз облещих очи. Не беше висок колкото Деймън, но имаше широки рамене и вървеше, сякаш се плъзгаше по вода. Мина край Деймън и му се усмихна подигравателно.

Отстъпих назад, разтворих ръце и отново ги отпуснах. Не знаех какво да очаквам от луксианците, а в този момент — даже от Деймън. В гърдите ми се надигна ужас.

Куинси приличаше на полузащитник по ръгби, а от погледа му ме лъхна леден вихър. Плъзнах се по пода, енергията се сви на топка в стомаха ми. Сърцето ми тупкаше силно, погледнах Деймън. Той впери очи в моите и тогава Куинси спря пред мен. Необикновените черти на лицето му бяха резки и груби. Усмивката му ме изпълни със страх; той протегна ръка към мен. Отблъснах я и отскочих назад.

— Не ме докосвай — предупредих го и усетих прилива на статично електричество по кожата си.

Куинси присви очи и усмивката му се изпари.

— Защо е необходимо всичко това? — попита Деймън.

— Любопитен съм — рече Роланд с мазен глас и погледна към Деймън. — Хвани я.

Сърцето ми се сви; гледах ту Деймън, ту луксианеца. Деймън остана за миг неподвижен, взирайки се в Роланд. Сетне се завъртя рязко. Тръгна към нас, а аз сключих ръце, гърлото ми пресъхна.

Хвърли заплашителен поглед на Куинси и мина зад мен. В мига, в който обгърна раменете ми, за да ме задържи мирна, си помислих, че ще повърна — и сякаш наистина щях да избълвам всичко върху самодоволния луксианец пред мен.

Куинси отново протегна ръка, хвана ме с хладните си пръсти за брадичката и въпреки че се отдръпнах назад, притискайки се в Деймън, не можах да избегна докосването. Деймън бе непоклатим като стена.

Куинси сниши глава, така че очите ни да са на едно ниво, а зад мен Деймън застина. Никога не ми беше минавало през ум, че ще изпадна в ситуация, в която, вместо да ме закриля, Деймън ще позволи на някакъв случаен, мерзък луксианец да завира лицето си в моето. Не и след деня край езерото, когато той за първи път разкри сърцето си пред мен и ми разказа за брат си.

— Усещам я различно — обяви Куинси и плъзна ръка по врата ми — там, където пулсът ми биеше учестено. — Не е като другите човешки същества. Освен че ги надушваме, ще можем да ги различаваме и при допир. — Той замълча и обърна поглед към Деймън. Усмивката му стана хладна; описа кръг около врата ми с дългите си, тънки пръсти. — Май си ядосан.