Дженнифер Арментраут - Отпор

Сади премести поглед към проснатия на земята Куинси.

— Той не е мъртъв.

— Засега — отвърнах.

По лицето на Сади се изписа очакване, истинско нетърпение; тя навлажни долната си устна.

— А теб какво те интересува, че я е докоснал?

Имаше безброй причини.

— Тя ми принадлежи. — Усещах физически ножовете, които тя забиваше в гърба ми, но не я погледнах. — Само на мен и на никого другите. Съвсем простичко е.

Роланд ме изгледа настойчиво, а после стана от бюрото. Изпъна гръб и плесна с ръце.

— Я ме чуйте всички.

Замръзнах, защото знаех, че ще последва нещо лошо.

— Ти — посочи той един луксианец. — Изнесете Куинси оттук. Съобщете ми, когато се свести.

Част от мен се молеше да дойде на себе си, за да го пребия до смърт.

С остър поглед Роланд закова Сади:

— Вземи тази млада… дама и се погрижи да бъде приведена в чист и спретнат вид и да се чувства добре .

О, по дяволите, не. Отворих уста, но Сади се спусна напред с искрящи от зложелателство очи.

— Разбира се — рече тя и ми хвърли иронична усмивка. Подмина ме със забързани крачки. Понечих да й препреча пътя — горях от желание да я метна през прозореца.

— Ти — Роланд се обърна към мен — оставаш тук. — После се усмихна на Ди. — Стана късно. Откривам, че в това тяло страшно огладнявам. Ще ми донесеш ли нещо за хапване?

Ди се подвоуми, но после кимна. Обърна се, стрелна ме разтревожено с очи, сетне излезе бързо от стаята, за да изпълни волята на Роланд.

Едва не се нахвърлих на някого, докато гледах как Сади извежда Кити насила от стаята. По тила ми полазиха тръпки, кожата ми изтръпна, когато вратата се затръшна след тях. Останах с Роланд и още един тип, чието име така и не научих.

Роланд седна зад бюрото.

— Куинси се оплака от теб сутринта. Каза, че… си се нахвърлил отгоре му, защото бил в стаята с онова… момиче. — Облегна се назад и преметна крак върху крак. Посочи дупката в стената. — Не че гневът ти сега има някакво значение.

— Мога да ти кажа, че той не е единственият — свих рамене аз. — Не вярвам и на Сади.

— Така ли? — повдигна вежди той.

— Точно така.

Той скръсти ръце и ме изгледа внимателно.

— Искам да ми отговориш на един въпрос, Деймън Блек, но честно.

Стиснах зъби толкова силно, че чак челюстта ме заболя. Нямаше какво да правя в тази стая. Трябваше да бъда там, където отиде Сади, но кимнах.

— Както казах, трудно е да те разбере човек. За разлика от брат ти и сестра ти. Ти си различен.

— Хората казват, че съм специален.

Роланд се изсмя под нос.

— Какво означава за теб това момиче, Деймън? Искам честен отговор.

Свих дланите си в юмруци. Секундите течаха.

— Тя ми принадлежи.

— Това вече го каза.

Направих усилие да си поема въздух.

— Тя е част от мен, моя е. Тъй че, да, означава много за мен, но онова, което изпитвам към нея, не променя отношението ми към теб. — Срещнах погледа му, без да трепна. — Поддържам действията ти.

— Моите? — Той се засмя. — Не мен трябва да поддържаш. Аз съм просто една… работлива пчеличка, също като теб.

Така.

— Още ли я обичаш? — смени той темата. — Още ли я желаеш?

Истинският въпрос, скрит зад думите му, беше дали след пристигането им все още изпитвам човешки чувства, или съм се настроил на честотите на кошера.

— Желая я.

— Физически?

Челюстта ме болеше зверски, но макар с усилие, вдигнах брадичка.

— Искаш ли нещо повече?

Взех внимателно да подбирам думите си:

— Искам дом, в който семейството ми да бъде в безопасност. Само ние можем да осигурим това. Нашата раса е на първо място.

Роланд наклони глава, без да ме изпуска от очи.

— Така е. Скоро ще получиш сигурен дом за семейството си. Той вече се гради.

Искаше ми се да попитам как точно се гради, защото досега бях видял само разруха и масови убийства.

Напрегнато мълчание се възцари помежду ни, а после той махна с ръка към вратата.

— Върви да свършиш онова, от което се нуждаеш, но, моля те, не мятай Сади по стените. Може да ми свърши работа и не искам да се лиша от нея.

Не бях от хората, дето гледат зъбите на харизан кон, затова се обърнах и тръгнах към вратата.

— О, Деймън!

По дяволите. Спрях и го погледнах.

Проклетата усмивка пак бе цъфнала на лицето му — същата, с която се обърна към обществеността по местния телевизионен канал. Беше казал на града, или на онова, което бе останало от него, че всичко ще бъде наред, че човечеството ще победи и още куп безсмислици, които прозвучаха достоверно от устата му.