Дженнифер Арментраут - Отпор

Долната й устна затрепери, тя се наведе и пръстите й потънаха в разлетия балсам и шампоан. Поглъщах я с очи, а помежду ни се разстла вечността. Колаж от спомени ме връхлетя — от деня, в който почука на вратата ми и промени живота ми, до първия път, в който ми каза онези три думи, превърнали съществуването ми в това, което беше днес. Но не бяха само спомените. Давах си ясна сметка, че не бива да давам воля на чувствата, които ме вълнуваха, ала всяка клетка в мен я желаеше. Кръвта ми кипеше.

Жадувах я.

Нуждаех се от нея.

Обичах я.

Тя направи крачка назад и се блъсна в ръба на ваната.

— Кити — произнесох името й за първи път от дни насам, позволих си да го помисля , и в мига, в който го сторих, бариерата в мен рухна.

Парчето стъкло се забиваше в дланта ми, а аз се взирах в Деймън. След всичко, което се случи в кабинета, а след това и тук с онази ужасна жена, едва смогвах да си поема дъх. Той направи решителна крачка напред, като ме гледаше с разпалените си до бяло очи, а мен ме полазиха тръпки.

— Недей.

Той присви очи.

В гърдите ми се надигна нетърпима болка и обида и се смеси с ужасните неща, които Сади смяташе да направи с Деймън, неща, срещу насладата, от които той бе показал, че няма да има нищо против.

Кожата ми тръпнеше и смъдеше все едно някой вадеше вътрешностите ми. Искаше ми се да се хвърля напред, да ударя нещо, някого. Сълзите пареха гърлото ми.

— Сигурен ли си, че не искаш да отидеш при новата си приятелка?

Проблесна зелена искра.

— Да, сигурен съм.

— Преди малко не изглеждаше така. Вие двамата…

— Мълчи — изръмжа той.

Примигнах, гневът забуча като тайфун в мен.

— Моля? Кой, по…?

Деймън стоеше в другия край на банята, а в следващия миг застана пред мен. Залитнах встрани и стъпих в лепкавата течност на пода. Изпищях.

— Мразя , когато правиш така…

Той обхвана лицето ми и щом кожата му се опря в моята, мозъкът ми излезе от строя. Парчето стъкло се изплъзна от пръстите ми и тупна безобидно върху меката постелка на пода.

Деймън сведе глава, докато устните ни се доближиха толкова, че и двамата задишахме един и същи въздух. Не беше честно. От мига, в който той изчезна, аз не исках друго, освен отново да го видя, да го докосна, да го обичам, а сега изобщо не знаех кой точно стои пред мен.

Откакто луксианците пристигнаха нищо не разбирах.

Деймън не помръдваше. Оглеждаше лицето ми със смарагдовите си очи, сякаш за да запомни всеки сантиметър от него. Последва топлина и пулсиращата болка в носа ми — там, където ме бе ударила онази зла кучка, отмина.

Деймън ме лекуваше. Отново. След като ме отблъсна, казвайки, че ме е обичал , и се съюзи с най-ужасните чудовища във вселената. Това ми идваше в повече.

— Всичко е наопаки — рекох с пресекващ глас. — Всичко е толкова объркано…

Деймън ме целуна.

В целувката му нямаше нежност или колебание. Притисна устни до моите и ме целуна жадно, отчаяно. Заляха ме усещания, от които краката ми се подкосиха. Стомахът ми се сви, а в гърлото ми забоботи звук, който отекна в мен.

Искрата на надеждата в гърдите ми се разпали по-силно, но гневът и объркването я следваха като досадно малко псе. Деймън наклони глава и плъзна ръка към тила ми. Вплете пръсти в косата ми. Сърцето ми туптеше яростно в гърдите и всичко беше повече, отколкото можех да понеса.

Допрях ръце до гърдите му и го отблъснах.

— Кити — изръмжа той и захапа долната ми устна. Дъхът ми секна.

— Ти…

— Тя още стои пред банята — прошепна той, а сетне отново ме целуна.

Значението на думите му в миг се изгуби, щом плъзна ръка по тялото ми. Притегли ме към себе си, притисна ме силно, а усещането беше хем изненадващо ново, хем приятно познато. Целувката бе страстна и дълга, докато вкусът му проникна навсякъде в мен.

С треперещи ръце се вкопчих в ризата му. Простенах. Трепетът мина по ръцете ми и се разпростря из тялото ми. Цялата се тресях.

— Отиде си. — Деймън вдигна глава, но аз стисках очи. Не можех да спра да треперя. — О, Кити…

Исках да му кажа да не ме нарича така, ако чувствата му не са истински, но в гърлото ми се надигна ридание. Стиснах устни, защото в този миг плачът нямаше да ми помогне, а и между нас вече имаше предостатъчно сълзи.

Деймън ме прегърна и притисна лицето ми до гърдите си. Стискаше ме в прегръдката си толкова силно, че усещах как сърцето му тупти в мен.

— Съжалявам — прошепна той, заровил устни в главата ми. — Много съжалявам, Кити.