Дженнифер Арментраут - Отпор

— Не ме карай да съжалявам, че не отнех живота ти в сечището, защото ако се окажеш trataaie — премина той на родния ни език, — не от мен ще се страхуваш, а от senitraaie . И не само ще загубиш семейството си, но онова момиченце горе ще умре от бавна и мъчителна смърт, а нейният ужас ще бъде последното нещо, което очите ти ще зърнат. Inteliaaie?

Изпънал гръб, кимнах отново.

— Не съм предател и отговарям само пред водача ни. Разбирам.

— Добре — рече той. Вдигна ръка и сграбчи едно дистанционно. — Помни. И не убивай Сади.

С това враждебно предупреждение бях освободен. Напуснах кабинета и докато излизах от преддверието, едва не налетях на сестра ми. Ди ме хвана здраво за ръката и заби нокти в кожата ми.

— Какво, по дяволите, мислеше?

— А ти не трябваше ли да му занесеш нещо за хапване?

Очите й светнаха.

— Можеше да те убие, за това че я защитаваш.

Вгледах се в нея за миг, потърсих нещо в очите й, каквото и да е, но нищо не открих. Внимателно отместих ръката й.

— Нямам време за това.

— Деймън.

Обърнах й гръб, прекосих хола и хукнах нагоре, като взимах по две стъпала наведнъж. Когато стигнах втората площадка, вече чувах виковете, които идваха от третия етаж.

Боже!

Нещо горе се разби на парчета и аз полетях светкавично натам. За по-малко от секунда стигнах до последната врата на третия етаж. Блъснах я и огледах стаята, докато се чудех как ще се стърпя да не запратя Сади нанякъде.

Вътре нямаше никого, но през стаята сякаш току-що бе профучало торнадо. Маслиненозеленото кресло бе прекатурено, а едното от дървените му крачета бе счупено. Белите завеси бяха смъкнати от корнизите. Мръсни и окървавени, възглавниците се въргаляха навсякъде по пода.

В долната част на леглото бе захвърлена скъсаната риза, с която тя беше облечена, моята риза. Какво, за бога, се бе случило тук?

Стрелнах поглед към вратата на банята — отвътре се чу звук, като че нечие тяло се беше блъснало в нея, а сетне отекна и пронизителен вик.

Отворих вратата с ритник и се заковах на място. Банята беше просторна, от онези, в които ваната и душът са отделно, но тази тук бе виждала и по-добри дни. Огледалото над двойната мивка бе счупено. Множество шишета бяха разпилени по пода, който бе покрит с бяла пяна.

Широко разкрачила крака, Кити стоеше пред огромната вана. Разрошената й коса се спускаше край зачервеното й лице, а сивите й очи бълваха огън. От носа й се стичаше струйка кръв. В ръката си стискаше парче стъкло.

Беше само по сутиен и джинси — бял сутиен на жълти маргаритки. Гърдите й се повдигаха от възмущение и гняв.

По всичко личеше, че Сади е придала на хигиената съвсем нови измерения.

Плъзнах поглед натам — тя стоеше на няколко крачки от нея и дишаше тежко. Бялата й риза бе разкъсана. Копчетата бяха изхвръкнали. Фризираната й коса като че бе минала през ураган. Но едно беше прекрасно!

По лицето на Сади имаше дълбоки синкавочервени следи от нокти. Тревожно голяма гордост се разля на вълнички в мен.

Котето имаше нокти, и то какви!

— Тя не играе по правилата — изпухтя намусено Сади. — Затова се заех да я сложа в ред.

— Аз пък съм се заела да ти изтръгна сърцето, кучко!

Въпреки цялата бъркотия в живота ни, се усмихнах.

— Вън.

Сади ме погледна с омраза.

— Аз…

— За бога, махай се оттук. — Но Сади не помръдна. Хванах я за раменете и я избутах от банята. Тя се опомни и тръгна обратно към нас. — Тази вечер Роланд ще има нужда от теб и ако искаш да си му полезна, не приближавай и крачка към мен.

Ноздрите й се разшириха, страните й пламнаха от гняв, но тя спря и изви пръстите си като нокти на звяр. Мина секунда, но Сади не се отместваше от прага. Изпробваше търпението ми, и то много сериозно.

Тръшнах вратата на банята в лицето й и се обърнах с туптящо сърце. И когато видях Кити, мигновено забравих за жената отвън.

Тя продължаваше да стои пред ваната с парчето стъкло в ръка и ме гледаше като заклещено в капан животно. В този миг не приличаше на беззащитно коте. Тя беше пораснала тигрица и видът й показваше, че все още жадува да се хвърли отгоре ми. Нима можех да я виня? Колкото по-дълго се взирахме един в друг, толкова повече очите й се пълнеха със сълзи, а това беше по-лошо и от ритник между краката.

Бях загазил здраво, много здраво. И двамата бяхме загазили. Тя не биваше да идва тук. Трябваше да стои далеч, далеч от този ад, но вече бе твърде късно.

Твърде късно и за нея, и за мен, а може би и за всички останали.