Дженнифер Арментраут - Отпор

— Това… това ти ли си? — Гласът ми изневери. — Това истина ли е?

— По-истински не съм бил никога. — Говореше с едва чут, дрезгав шепот, точно като мен. — Божичко, Кити, аз…

Сякаш гърдите ми се пропукаха от болка; протегнах ръка и вплетох пръсти в тънките кичури на тила му. Страните ми бяха мокри.

— Съжалявам — повтори той и за миг не можа да каже нищо повече. Обърна се с гръб към стената, плъзна се надолу по нея, взе ме в скута си и ме сгуши между коленете си. — Не знам какво ще успея да ти кажа, нито колко време ще ги задържа вън от съзнанието си.

Да ги задържи вън от съзнанието си? Примигнах, за да спра сълзите и отворих очи.

— Аз… не разбирам.

— Знам. — По красивото му лице премина болка и той опря челото си в моето. — Ние сме свързани един с друг — всички. От мига, в който те пристигнаха, непрестанно витаем едни други в мислите си. Не съм сигурен как точно става. Никога преди не е било така. Може би причината е, че сме много, но когато се намирам в истинското си тяло, не мога да се скрия от тях. Вече не е чак толкова зле… Има неща, за които те не знаят и които съумяхме да скрием от тях, но представа нямам докога ще ги опазим в тайна.

— Ние? — попитах с шепот.

— Доусън и аз — кимна той.

Намръщих се, защото брат му се държа лошо с мен.

— Но той ме атакува с Извора. — И едва не ми пукна черепа.

Очите на Деймън станаха яркозелени.

— Да, и за това си го получи. Но той нямаше избор. Друг от нашите бе тръгнал към теб и Доусън стори, каквото можа, за да му попречи да те убие.

— Както и теб. — Мислите ми препускаха, за да наваксат. Значи всичко е било театър. — Ами Ди?

Гъстите му ресници се спуснаха и той поклати глава.

— Какво? — Поех си дъх, смазана от разочарование. Думите й ме бяха жегнали, но за Деймън и Доусън е било още по-тежко. — Тя не се ли преструва?

— Не. Засмукали са я. Става дума за нещо като кошер. — Той отново поклати глава и аз видях как умората изостря чертите му. — Не разбирам защо аз и Доусън… можем да мислим самостоятелно, но не и тя.

Докоснах лицето му и усетих едва наболата брада.

— Струва ми се, че знам отговора.

Той вдигна вежди.

— Доусън има Бет — тихо обясних, гледайки го в очите. — А ти имаш мен. Може би това е причината. Точно както с мутацията. Нещо много просто ще да е.

— У теб няма нищо просто.

Лека усмивка премина по устните ми.

— Бях много уплашена — признах след малко. — Когато тръгна с тях и когато отново те видях в… този вид. Помислих си, че съм те изгубила. — Чувствата преливаха, усещах буца в гърлото си и трябваше да мине време, за да продължа. — Помислих си, че след всичко, което преживяхме заедно, все пак съм те изгубила.

— Не си ме изгубила, Кити. Това никога няма да се случи. — Той ме притисна до себе си и когато заговори, докосна с устни лицето ми. — Но не исках да си тук, нито някъде наблизо. Тук е опасно за теб.

Жестоката болка в гърдите ми отмина, когато проумях думите му, но все още усещах горчивия вкус на мъката и страха. Толкова неща не разбирах, а знаех, че и Деймън не разбираше.

Той взе ръката ми и я сложи върху гърдите си, над сърцето.

— Наистина ли помисли, че съм те забравил?

Сведох глава, но веднага си спомних студенината в погледа му.

— Не знаех какво да мисля. Ти… ти ме гледаше както при първата ни среща.

— Кити. — Той произнесе името ми като молитва, а сетне ме целуна зад ухото. — Наруших всички правила на моята раса, за да те излекувам и да те задържа до себе си. Ожених се за теб и изгорих до основи цял град, за да те предпазя. Извърших убийство заради теб. Нима мислиш, че бих могъл да забравя какво означаваш за мен? Че нещо на този свят, или на който и да е друг, би било по-силно от любовта ми към теб?

Ридание се изтръгна от устните ми и аз зарових лице в рамото му. Обвих с ръце раменете му и се сгуших в него като зажадняло за ласка дете. Притисках го силно, докато дъхът му погали страните ми.

— Задушаваш ме — рече той и ме погали. — Съвсем мъничко.

— Извинявай — отвърнах, но не го пуснах. Той ме целуна по челото и аз въздъхнах с облекчение. Всичко беше толкова объркано. Ала Деймън беше добре, беше на себе си и, дявол го взел, двамата можехме да се изправим срещу всичко. И щяхме да го направим. — Какво ще предприемем?

Той отметна от лицето ми заплетените ми коси и отново ме целуна.

— Ще продължим да се преструваме. Налага се да казвам и да правя определени неща…

— Разбирам. — Но се натъжих. Не исках да преживея отново случката в кабинета, но ако се наложеше, нямах друг избор.