Дженнифер Арментраут - Отпор

Хванах кърпата за възела и с леки стъпки отидох до леглото. Понечих да седна до него, но той обви ръка около кръста ми и ме взе в скута си. В стаята беше хладно, но топлината от тялото му незабавно премина в мен. Деймън беше като електрическо одеяло.

На екрана говорителят гледаше сериозно в камерата и говореше. Най-отгоре течеше предаване на живо от Лос Анджелис. Кадрите, заснети явно от хеликоптер, който кръжеше над бедстващия град, показваха димящи сгради, задръствания по най-големите магистрали и улици, пълни с народ. Положението не вещаеше нищо добро. След това на малкия екран вдясно тръгна предаване на живо от Ню Йорк със същата информация.

— Според някои източници първоначалното нападение е започнало в Лас Вегас. Опитваме се да получим потвърждение на изявлението. — Умората бе сложила своя отпечатък на лицето на говорителя, усещаше се и в тона му. — Мнозина вече смятат, че метеоритният дъжд отпреди три дни всъщност не е… — Той прочисти гърлото си и явно положи усилие да произнесе следващите думи. — Всъщност това са били извънземни, атакували нашата планета.

— Май се притесни при думата „извънземни“ — сухо подхвърли Деймън.

Кимнах. Мъжът като че не успяваше да повярва, че току-що е изрекъл това по националната телевизия. Той хвърли поглед на листовете пред себе си и поклати глава.

— Все още очакваме доктор Капур да ни съобщи подробности относно… анатомията на случващото се и вероятността за заключителната част на инвазията, но засега знаем, че след периода на затишие — мъжът погледна в екрана с изопнато лице — е започнала стратегическа, планирана атака в големите градове по света. Няма конкретни данни, но очакваме в тези райони и близките градове броят на жертвите да бъде значителен.

Потреперих от ужас. Въпреки че бях, каквото бях, и през изминалата година пред очите ми се разиграха много събития, случващото се бе с такива мащаби, че не можех да го проумея. Не само моят свят се бе променил. Светът на всички хора беше друг.

Деймън ме притисна до себе си, докато следеше новините. Не каза нищо, защото това бе един от онези мигове, когато липсваха точните думи, за да опишат чувствата и на двама ни.

Мъжът по телевизията стисна листовете хартия и продължи.

— Знаем, че атаките срещу градовете са продължили няколко часа, но след това… тази извънземна форма на живот не е била забелязана никъде.

Хвърлих поглед към Деймън и видях как на лицето му потрепна мускул. Предполагах защо никой не бе видял луксианците. Те вече не бяха в собствените си тела.

— Освен това дочухме за едно много опасно и смущаващо явление. Думите не ми достигат да го опиша, но ако все още не сте гледали този запис, предупреждавам ви, че той не е подходящ за деца. — Мъжът погледна встрани и кимна. — Този материал ни бе изпратен от зрител в околностите на Маями, Флорида. Смятаме, че кадрите са заснети с телефон по време на нападенията вчера.

На екрана вдясно се появи нестабилна картина, която след миг изпълни целия екран. Гледах с широко отворени очи.

Личеше, че който и да снимаше, се бе скрил зад кола, преобърната на една страна. Един ярко светещ луксианец приближи спокойно към мъж на около двадесет години. Движенията на луксианеца бяха плавни, сякаш бе направен от вода. Той приклещи младежа до изоставен градски автобус. На лицето на нещастника се изписа ужас, луксианецът се хвърли напред и допря ярко искрящата си ръка в гърдите му.

Знаех какво ще последва.

— О, мили боже! О, боже! — повтаряше безспир човекът, който снимаше, а в това време луксианецът бързо асимилира ДНК-то на жертвата си и прие външния му вид. От момчето остана само суха, набръчкана обвивка.

Картината започна да подскача още повече и стана ясно, че човекът тича с всички сили по-далеч от онова, което бе видял.

Когато записът свърши, говорителят сякаш се бе състарил с десет години.

— Все още очакваме пресконференцията на президента на САЩ, но междувременно се заговори, че много правителствени лица ще дадат изявления в обсадените градове по-късно през деня.

— Как го правят? — попитах аз.

Деймън веднага разбра какво го питам.

— Когато тримата пристигнахме, бяхме прибрани от хората на Дедал и започна асимилацията ни… — той плъзна пръсти по ръцете ми и хвана студените ми длани. — За известно време ни оставиха при един човек. Отне ни месеци наред, но когато накрая преминахме в човешки образ, ние притежавахме неговите характеристики — тъмната коса, цвета на кожата, чертите на лицето. Той беше нещо като заместител, но доколкото знам, не го убихме. Щом с Матю и семейство Томпсън се изнесохме, повече не го видяхме.