Дженнифер Арментраут - Отпор

— Май не върви добре.

— Ами… — Деймън се ухили. — По-лесно щеше да е, ако тя не беше толкова разстроена. Нали така? — попита ме той. — Но ще се оправя. Харесва ми как се опитва да се бори с мен.

— Да се опитвам ли? — изревах и свих пръсти. — Ще те накарам…

— Шшшт — лениво каза той. Сетне се наведе светкавично, така че луксианецът да види какво прави, и ме захапа за ухото. Стиснах зъби, за да не извикам и да не го прасна между краката.

Но по-късно щях да му го върна.

Деймън демонстративно ме огледа, като че бях шведска маса с безброй блюда, а после извърна очи към мъжа.

— Ще ни извиниш ли? Или смяташ да гледаш?

По лицето на луксианеца проблесна искрица интерес, от който стомахът ми се преобърна.

— Колкото и да е изкусително, ще трябва да пропусна. Този път.

О, гадост. Освободих единия си крак и забих пета в крака на Деймън, задето бе повел разговора в тази посока.

— Ох! — извика той и ме стрелна с очи.

Ухилих се, задоволство се разля в мен.

— Роланд просто искаше да се увери, че всичко е наред — рече луксианецът, оглеждайки части от тялото ми, които предпочитах да не вижда.

Деймън се премести и ме прикри.

— Това ли е всичко?

— Не — беше отговорът. — Роланд иска да присъстваш на пресконференцията утре. Иска да доведеш и момичето.

Пресконференция? Да ме доведе? О… тръпки ме полазиха. Това никак не ми харесваше.

Деймън се подсмихна.

— Ще бъде забавно.

Луксианецът се поколеба, после кимна. Изгледа ме отново продължително и излезе от банята.

— Забавлявай се.

Никой от нас не помръдна и не проговори, след като луксианецът си тръгна. Едва тогава Деймън ме погледна.

Поех си дълбоко въздух.

— Не ми харесва какво ще става утре.

— Нито пък на мен.

Навлажних устни.

— Дали Роланд се е досетил, че се преструваш?

— Не. — Деймън бе твърдо убеден. — Внимавах много.

— Тогава какво според теб са намислили?

Той поклати глава и няколко черни къдрици се спуснаха над веждите му.

— Преди няколко часа той направи запис на обръщението си към пресата. Престори се, че е кметът…

Деймън замълча, пусна китките ми и се изправи, загледан някъде отвъд. Май и двамата мислехме едно и също. Седнах и обвих ръце около кръста си. Той ме погледна и очите ни се срещнаха.

— Може би се представя за кмета, за да… — За да вземе властта отвътре. — Ами ако има и други като него? Луксианци, които са приели образите на известни, важни личности?

Деймън изруга тихо и прокара ръце през косата си.

— Трябваше веднага да се досетя. Аз, естествено, видях, че той се представя за кмета, но не се замислих повече. Те рядко убиват хора, без да ги асимилират. Целят се в определен тип. Една и съща възрастова група. Хора, които са достатъчно възрастни и имат…

— Семейства — прошепнах аз. А това би било дори по-лошо от асимилирането на хора с власт, защото ако луксианците се престореха на майки, бащи и учители, щяха да бъдат навсякъде и никой не би могъл да ги спре, дори и да има свидетели на случващото се. Говореше се, че луксианците присвояват тела, но това нямаше да спре огромното им начинание.

Погледнах Деймън.

От десетилетия, даже повече, луксианците живееха на планетата, а никой не знаеше.

— Телевизорът в стаята работи ли? — попитах.

— Мисля, че да.

— Май ще трябва да го включим.

Деймън ми помогна да стана и леко разтри ръцете ми, за да ме стопли.

— Вземи си душ, в това време ще ти намеря някакви дрехи.

Хвърлих поглед към вратата и се поколебах. Повдигна ми се при мисълта, че трябва да се съблека гола, докато наоколо се разхождат луксианци.

Деймън се наведе и ме целуна по устните.

— Няма да пусна никого. В безопасност си.

В безопасност си.

Горях от нетърпение никога вече да не чувам тези думи. Затворих очи, повдигнах се на пръсти и го целунах нежно.

— Добре.

Той ме взе в обятията си, после се отправи към вратата. Спря, обърна се и плъзна поглед по тялото ми.

— Кити?

— Да?

Очите му бяха красиви, ясни, блестящи. Настъпи мълчание.

— Обичам те.

Влязох в стаята, увита с кърпа. Деймън седеше на леглото, беше пуснал телевизора.

Присви очи и ме огледа от мократа ми коса до върха на вече чистите ми крака.

— Ехо — каза, сякаш забрави, че дават новини по един от световните канали. Не бях гледала новини, откакто излязох от бунгалото.

— Ела тук. — Протегна ръка.

Стаята изглеждаше, както преди да влезем тук със Сади. Единствено завесите и столът бяха останали на пода. Чаршафите и завивките бяха на мястото си.